Георги Стоев - СИК

Гепачите се ползваха с особен статут в престъпния свят. Мадамите им се разхождаха денонощно из София в двуместни спортни коли и харчеха парите им както им скимне. Почти всяка от тях поддържаше по някой любовник—манекен, докато техните законни или полузаконни мъже крадяха автомобили, за да ги поддържат. На практика за тях не оставаше нищо друго освен риска да отнесат куршум или побой, както се случи и сега. Ченгетата направо щяха да разкъсат гепача, когото заловиха. Повалиха го с юмруци на земята и започнаха да го ритат. Нямаха милост.

— Оставете момчето, — приближих се към тях. — Ще вземете да го убиете!

— Ти пък какъв си? — нахвърлиха се върху мен.

— Приятел съм.

— Значи крадете заедно? Ще те приберем с него.

— Откъде накъде? Това, че се познаваме не означава нищо.

— Какво искаш тогава?

— Искам да се разберем.

При всички акции имах навика да нося голяма сума пари. Предвиждах всякакви ситуации и исках да съм подготвен. В случая имах три хиляди марки, закарфичени с безопасна игла под пуловера.

— Трябва да имаш солидно основание, за да защитаваш този юнак! — изрепчи се най-старшият от тях.

— Ето го основанието — извадих аз парите и му ги подадох. Можех да мина и с по-малко, но исках проблема да се реши колкото се може по-скоро.

Така и стана. Вдигнах гепача от земята, обаче полицайчетата ме спряха.

— Какво още искате? — озъбих им се.

— Предлагам ти да работим заедно — отвърна им техният говорител. — В квартала има доста коли за крадене и ако се разберем, ще ви правим отцепление.

— Защо смятате, че ще се съглася?

— Защото работиш без знанието на шефовете си.

— Откъде сте сигурни?

— Твоите босове са във връзка с нашите началници. Ако знаеха, че тази вечер ще крадете тук, в никакъв случай нямаше да ни пратят да патрулираме. Закачете отново катинара както си беше, за да не личи влизането с взлом.

— После?

— После ще поддържаме връзка. Вие ще знаете кога сме на смяна, останалото от нас.

Перспективата да работя с ченгета хич не ме привличаше. До един бяха продажни копелета, служители на дявола. Не можеше да им се вярва за нищо. Все пак реших да ги използвам поне за кражбата на този Мерцедес и на още две-три коли от квартала, колкото да напреднем. Венци също се появи отнякъде и в сравнително добро настроение всички си запътихме към къщите си. Бяхме доволни, ако не от друго, то поне от начина, по който ни се размина. Разделихме се на тролейбусната спирка. Венци сигурно тръгна да разказва на Мелания как е преминала акцията и защо този ден няма да и връчи поредната сума мангизи. Беше обсебен до такава степен от нея, че търчеше към кафенето, като малко дете към майка си. Аз се прибрах у дома и легнах веднага да спя. Имах лош сън. Тази нощ обаче заспах почти веднага, затова много се ядосах, когато ме разбуди настойчиво натиснатия звънец на външната врата. „Господи… — помислих си, — оная курва сигурно пак е казала на Венци за свирката, която ми направи!“ Заредих пистолета и внимателно се приближих към вратата. За огромна изненада видях през шпионката посинялото лице на Крейзи.

— Какво правиш тук? — отворих му аз.

— Измръзнал съм, братко, пусни ме да вляза — примоли се той. — Едва дочаках първите трамваи.

Беше облечен почти лятно посред зима и трепереше като лист хартия на вятър. Направих му чай. Трябваха му повече от петнайсет минути докато се освести и да започне да обяснява присъствието си по-смислено.

— Славчо ме изгони от ресторанта, след като не можах да ви удържа и го хванахте на калъп с келнерката.

— Съжалявам, Крейзи! — не успях да удържа смеха си аз. Познавах му всичките пинизи още от времето, когато се опитваше да ме оттърве от войниклъка. — И къде отиде?

— Прати ме в казино „Рич“, отпред, на портала. Да пазя колите на баровците.

— Пак не е лошо!

— В ресторанта си бях екстра. Топличко, уютничко, запознаваш се с добри хора. А в казиното идват само сикаджии.

— Да, ама правят оборот.

— Пука ми за оборота. Славчо ми нареди да влизат само с костюми и вратовръзки, а те пристигат по къси гащи и маратонки. Обадя ли се, винаги ми отвъртат по някой шамар.

— Правят го, за да те постоплят.

— Топлят ме те… добре че се намират и балами, на които вземам пари, уж да им пазя колите. Ама и там стана беля.

— Каква беля бе, Крейзи?

— Едни ми дадоха десет марки и аз нали съм вечно, гладен отърчах да си купя сандвич. Напуснах си поста така да се каже…

— И?

— Като се върнах не забелязах нищо особено, обаче след един час ония излязоха и ми викат: „Къде ни е колата?“ Какво да им кажа? Накъдето и да гледам колата я нямаше.