Георги Стоев - СИК

— Няма такава улица — отвръщаше му онзи, но вече бе късно.

Венци изваждаше автомата, който стоеше под якето му и безапелационно му нареждаше:

— Отвори другата врата!

Тогава влизах аз. Бившето ченге и настоящ шофьор, обикновено беше професионалист. Когато отмъкнахме точно от това Pajero, мустакаткото изобщо не се уплаши и ръката му бавно пропълзя към кобура на пистолета. Аз го изпреварих. Взех оръжието, а след това и мобилния телефон. Оттук нататък не представляваше никаква трудност да го изхвърлим на улицата. Венци се качи отзад, а единия от крадците потегли с мръсна газ. Другият вече беше подкарал фиатчето по маршрута към гаража. Неговата задача беше да ни предупреждава дали има патрулки и по възможност така да ги увърти, че да не ни обърнат внимание. Дори ако се наложи да се блъсне в тях. Понякога преди Герман и Лозен полицаите правеха блокада. Обаче нашия човек във фиатчето или ни предупреждаваше своевременно, или предизвикваше луд скандал. Така се добирахме до гаража. Оттам колата заминаваше по каналите за Испания.

Самостоятелният ни бизнес започна доста успешно, но криеше много рискове. Съзнавахме го и се пазехме.

В ония години тежките коли в България не бяха толкова много и се наложи да минем на по-леки класове — предимно мерцедеси. На всичко отгоре двамата крадци се оказаха доста страхливи. Имаха известно основание, защото бяха многократно бити, стреляни и преследвани, така че поискахме от тях да ни обучат. Нито аз, нито Венци можехме да декодираме ключалките, но колите с обикновена аларма не представляваха никаква трудност. Разработихме изключително проста схема. Аз разбивах с меча лапа ключалката на шофьорската врата и мигновено отварях предния капак, пред който вече стоеше Венци. Той изтръгваше кабелите на алармата, един от крадците се наместваше на шофьорското място и потегляше към гаража. Правехме го обикновено по обяд, когато бизнесмените се хранеха или правеха обичайните си срещи. Бизнесът наистина потръгна. Понякога се случваше да вкараме две тежки и десетина по-леки лимузини в гаража за седмица.

Никога не разговаряхме за Мелания. Беше някакво негласно споразумение. Бедата беше там, че аз не преставах да мисля за нея, а Венци естествено продължаваше да посещава кафенето.

Един ден се оказа особено успешен. Още преди десет часа успяхме да задигнем две лимузини и да ги откараме в гаража. В най-добро настроение отидох да взема Ася от училище, но нея я нямаше никаква. Повъртях се наоколо и реших да изчакам. След петнайсетина минути тя се появи с някакъв свой съученик. Момчето изглеждаше съвсем невинно, голобрадо хлапе и доколкото можех да съдя по фигурата му, най-вероятно лекоатлетче. Двамата вървяха спокойно и си говореха нещо съвсем приятелски. На мен обаче кръвта ми кипна. Годините в мутренския бизнес явно си даваха отражението. Не можех да си представя мое момиче да излиза с друг.

— Ебе ли те този? — нахвърлих се върху Ася.

Тя ме погледна ужасена, загубила ума и дума. Не беше свикнала да й говорят така.

— Ела тук! — привиках момчето. — Падни на колене! Обещай ми, че повече никога няма да излезеш с Ася, дори да ти се моли!

Лекоатлетчето се срина пред мен. Не искаше да отнесе пердаха за нищо, видимо се чувстваше безкрайно унизен, обаче нямаше какво да стори.

Вече в колата Ася ме погледна плахо и тихо промълви:

— Такъв ли си бил?

— Извини ми се! — ударих волана аз, макар че всъщност извинението трябваше да дойде от моя страна.

— Не смея да излизам повече с теб.

— Човек от моята среда и на моето ниво, не може да си позволи приятелката му да си купува дори мекици с друг мъж.

— Разбрах — наведе глава Ася и не продума преди да стигнем до кафенето на Мелания.

Всъщност нямах представа какво правя. От една страна исках да покажа на оная курва, че имам изключително чисто момиче за приятелка, от друга страна желанието ми да я видя бе по-силно от всякога. Тя наистина стоеше зад бара. Веднага притича да ни обслужи.

— Как си, скъпа? — попитах я аз, докато Ася смаяно гледаше непривичната за нея обстановка. — Донеси две кафета!

— Имаш ги — врътна се Мелания и грациозно се понесе към работното си място.

Забави се доста. Видях я два пъти да влиза и да излиза във вътрешното помещение. Накрая ни донесе кафетата и се наведе над мен:

— Можеш ли да дойдеш оттатък? Мъжът ми иска да говори нещо с теб.

Знаех прекрасно, че Чука не стоеше през деня в кафенето. Моташе се някъде из града и се правеше на бизнесмен. Наредих небрежно на Ася да ме чака и влязох във вътрешните помещения. Това, което намерих изобщо не ме изненада. Мелания седеше на колене с разголени гърди и похотливо ми се усмихваше.