Георги Стоев - СИК

— Искам да си набележиш един и да го ограбиш.

— Нямаш проблем — отвори вратата на колата той и без да се бави пресече улицата.

Наблюдавах внимателно всяко негово действие. Избра най-правилното място, далеч от обсега на камерата. Не привличаше внимание и на пръв поглед не пречеше на никого. После огледах опашката. Имаше всякакви хора, но вниманието ми привлече възрастен човек с вид на клошар. Без съмнение той беше най-удобен за атакуване. Серафим обаче избра мъжа пред него. Беше елегантен, около четиридесетгодишен с дипломатическо куфарче в ръка. Изчака го да си обмени парите, тръгна редом с него под най-ярките светлини на булеварда и за моя изненада, внезапно опря пистолет в слепоочието му. Онзи веднага му даде куфарчето си, след което бръкна в джоба на пардесюто и му връчи някакви банкноти. Серафим сви в първата пряка със завидно хладнокръвие и докато онзи викаше полиция, обиколи квартала, мина покрай трамвайната спирка и влезе в колата.

— Действаш безразсъдно — нахоках го аз. — Трябваше да го издебнеш в някоя тъмна уличка. Колко пари ти даде?

— Десет марки.

— Трябваше да тръгнеш със стареца зад него. Гледаш го смотан, но във всички случаи е реститут с много пари.

— Взех куфарчето.

— Какво има в него?

— Не знам — отвори го хлапакът.

Изненадата наистина беше огромна. Вътре се търкаляха ябълка и вестник.

— Нещо да ми кажеш? — подсмихвах се аз. — И откъде този пистолет? Трябваше да знам за него.

— Той е газов.

— Друг път не ми се прави на престъпник—любител. Нещата, за които те наемам не са толкова наивни.

— Исках да ти направя впечатление — погледна ме извинително Серафим.

Разбирах го добре. Това беше синдромът на новобранците.

Серафим и Ася се оказаха съученици в спортното училище — дванайсетокласници от един и същи клас Всеки ден ходех да ги вземам с колата, като паркирах едва ли не пред класната им стая. Дечурлигата ги гледаха с възхищение и захлас. Всички се възхищаваха на хубавите коли, но още по-голямо впечатление им правех аз. Борците бяха мит. По пътя стоварвах някъде Серафим и откарвах Ася до вкъщи. Вечерно време ги извеждах в луксозни ресторанти и те искрено се радваха. Учудваше ги вниманието и уважението на персонала, което не бяха срещали досега, както и луксозната обстановка. Нямах никакво намерение да ги вкарвам в моите среди. Ася пазех за себе си, а Серафим отдавна бях предвидил за тайно оръжие.

— Слушай ме, момче — обясних му един ден ситуацията аз. — Ако те вкарам в организацията, ще те командват един куп хора от мен нагоре. Каквото и да направиш, си длъжен да внесеш лептата си. Няма да имаш никаква самостоятелност.

— А така как става?

— Така аз съм ти единственият началник. Правиш каквото ти кажа и получаваш достатъчно. Заработеното от теб си остава неприкосновено.

— Дадено, шефе! — съгласи се той.

С Венци обаче рещихме да започнем самостоятелен бизнес. Именно заради това го бях пожалил. ВИС и СИК не позволяваха да се крадат коли, защото те ги застраховаха. Въпреки, че бизнеса с наркотици започнахме ние, Женята го завладя напълно. Ако искахме да вербуваме дилъри и да разкриваме територии, той ни даваше най-крайните, където не се продаваше нищо. Мен обаче ми беше паднало пердето пред очите и вече никой не ме интересуваше. Решихме да крадем само тежки лимузини, които носеха много пари. Не ни се работеше на дребно.

Венци беше изнамерил отнякъде двама крадци, които имаха канал до Испания. Това ни устройваше напълно. Трябваше обаче да измислим нова стратегия, защото повечето от баровците се возеха със шофьори, които седяха в джиповете, докато те пируваха или си вършеха бизнеса. И тази задача естествено се падна на мен.

Обикаляхме София с една съвсем невзрачна кола — фиат „Ритмо“. Едва се побирахме в нея. Избирахме обикновено района около Цариградско шосе, за да можем да се измъкнем от него на пълна скорост от една страна и защото гаражите ни бяха в Герман и Лозен от друга страна. Етюдът на Венци се състоеше в следното: Прилижаваше се примерно до джип Mitsubishi Pajero с мрежичка, в която кротко лежаха два най-обикновени хляба. Мустакатият и строг шофьор вътре, по всяка вероятност бивш милиционер, го проследяваше с безразличие и отново се съсредоточаваше към футболния мач или каквото там слушаше по радиото. Тогава Венци изведнъж се връщаше и с най-невинното изражение на лицето си го караше да свали стъклото.

— Търся улица „Хаджи Смион“? — питаше той.