Георги Стоев - СИК

— Нищо друго? — погледна ме учудена моята съученичка.

— Нищо друго.

И ето сега седях на треньрското столче, решен след снощната случка да променя коренно живота си, вторачен в същата тази Ася.

Синхронното плуване е излючително тежък спорт. Повечето от фигурите се правят под водата, но винаги, когато изскочиш на повърхността, трябва да го правиш с усмивка. Това е едно от задължителните условия. Ася разбира се забеляза, че я гледам. Позна ме веднага. Завъртя сложен пирует под водата изскочи като нимфа над повърхността и се усмихна. Усмивката й обаче не беше дежурна, а предназначена точно за мен. Коремът ми леко се сви. Беше станала много по-хубава, отколкото очаквах. Изобщо не ме интересуваше, дали за нея ще бъде добре или зле. Никога не се отклонявах от това, което съм намислил. Ася щеше да стане моя жена, независимо от цената.

След около половин час Ася излезе от съблекалнята и се запъти към автобусната спирка. Настигнах я с колата и отворих прозореца на отсрещната врата.

— Качи се да те закарам! — наведох се аз.

— Не ме попита къде отивам — отвърна ми непринудено тя.

Беше чисто девойче от спорта, но от една страна на тази възраст хубавите автомобили и момчетата с много пари правеха впечатление, а от друга страна ме познаваше още от училище и нямаше от какво да се бои.

— Не се притеснявай, няма да те нося на гръб — отворих вратата аз.

— Благодаря — седна грациозно до мен Ася. Потеглихме към дома й, но разговорът не потръгна.

Бях свикнал да говоря само с курви. С тях се разбирах прекрасно. Нито аз знаех какво да й кажа, нито тя на мен.

— Защо не тренираш вече? — попита по едно време момичето.

Чудех се какво да й отговоря. Беше съвсем очевидно защо не тренирам.

— С много злато си се накичил? — простодушие се опита да поддържа разговора Ася.

Нямаше как да й обясня, че това е част от униформата, затова отново си замълчах. Освен това говорех по навик на жаргон, пък и се страхувах да не изтърся някоя простотия. И все пак накрая не издържах.

Малко преди да спрем пред нейния вход, по навик попитах:

— Нямате ли някой крадец във вашия квартал, да го ощавим?

— Какво? — погледна ме изумено Ася.

— Ами … — размахах ръце аз. Очевидно думите не ми вършеха никаква работа и се опитвах да се оправдая с жестове.

— Има един… много лош… — погледна ме нажалено Ася. — Постоянно мъчи малките котенца.

Така завърши първата ни среща.

Вечерта наистина отидох на срещата със Серафим. Кафенето се оказа някакъв смотан трафопост с покер-машини, билярди и други играчки за начинаещи престъпници. Той веднага скочи, готов да тръгне. Върнах го на мястото му и седнах до него. В тези среди винаги е било много важно околните да разберат, че зад теб седи мощна организация. Видът ми съвсем ясно подсказваше към кои принадлежа. Паркираната отпред кола — също. Респектът към борците по онова време бе изключителен.

После със Серафим обиколихме нощна София и се спряхме на един от най-луксозните ресторанти. Вътре ни посрещнаха, както бяха свикнали да слугуват на хора от нашата групировка.

— Какво ще пожелае, младият господин? — обърна се сервитьорът към Серафим и той на секундата си глътна езика. Никога не бяха го наричали така. Нито пък бе виждал подобна обстановка.

— Ами не знам точно, обърка се момчето.

— Остави на мен — успокоих го аз. Изчаках да мине смущението му и деликатно започнах да го разпитвам: — От какво семейство си?

— Нито бедно, нито богато. Най-обикновено.

— Искаш ли нещо специално от живота?

— Амиии… нищо особено. Но ме е яд да гледам, такива като мен в скъпи коли и с много пари. Момичетата ме харесват. Излизат по един път с мен и като разберат, че джоба ми е празен, вече дават заето.

— Какво крадеш?

— Нищо — повдигна рамене Серафим. Доби такъв невинен вид, че чак ме разсмя.

— Слушай, хлапе! — тупнах го по рамото аз. — Викам те за работа и тя е престъпна. Имаш ли куража да се изправиш лице в лице срещу такива като теб и да я вършиш?

— Не съм опитвал — погледна ме със сините си очи Серафим и аз веднага усетих, че това е човека, който ми трябва. — Но мисля, че ще се справя!

Излязохме от ресторанта след десет часа. Обиколихме още веднъж центъра на София и някъде около „Мария Луиза“ ми хрумна как точно да го изпробвам. По онова време левът се срутваше неудържимо, чейнч-бюрата работеха денонощно и всички бързаха да си обменят левовете в долари. Пред едно от тях, забелязах голяма опашка. Спрях от другата страна на улицата и погледнах към Серафим: