Георги Стоев - СИК

Откриха Карамански без никакви усилия. Той отново беше нашмъркан и се излежаваше във фоайето на хотел „Хранков“. Министърът го посрещна абсолютно безцеремонно.

— Да не си продумал за снощния случай, кретен такъв! — развика се той. — Видял си катастрофа и си хукнал да помагаш.

— Така си беше — ухили се нагло Карамански.

— Имаш късмет, глупав тарикат! Отърва кожата. Но ако чуя една дума, смятай се за мъртъв!

Следствието по странната катастрофа започна веднага и още на третия ден затъна до гуша във взаимно изключващи се хипотези. Прехвърляха го от прокурор на прокурор, докато се забрави. Единственото оцеляло войниче изчезна някъде в чужбина и до ден днешен никой не го знае къде е.

Така наречената разследваща журналистика също даде своя принос, за да не се разбере истината. Излязоха всевъзможни версии, една от друга по-фантастични. Тъй като МВР засекрети всички данни, а те черпеха информация предимно оттам, този път глупостите им надминаха всичко писано досега. В един от най-тиражните вестници излезе дори информация, че произшествието е заснето от спътник.

Десетина години по-късно военният прокурор Николай Колев, който първи пое делото, бе застрелян пред дома си с пълна мрежа продукти в ръка. Човекът се връщаше от пазар.

Когато видях Венци с автомат пред входа си и реших да го застрелям и на другата вечер Мелания слезе изненадващо от колата му, вече бях убеден, че живота ми ще се промени коренно. Тя навярно беше заключила кафенето и до един час трябваше да се върне, за да легне при мъжа си. Все още бях бесен, но си давах сметка, че Мелания е свидетел. Макар и долнопробна курва, не ми се искаше да убивам невинен човек. Всъщност какво и беше невинното? Нали точно заради нея загубих най-добрия си приятел.

След известно време двамата наистина отново излязоха. Венци я качи на колата си отново, очевидно, за да я върне у тях.

Прибра се след петнайсетина минути, паркира и спокойно тръгна към входа. Там го причаках аз. Извих мълниеносно ръката му, опрях пистолета в хълбока и дръпнах предпазителя. Шумът от метала отекна в нощта като звън на камбана.

Венци беше смело момче и носеше душа на престъпник. Изобщо не се уплаши. Реагира съвсем спокойно, дори с безразличие. Стресна се леко едва, когато чу гласа ми:

— Тръгвай пред мен!

— Защо не ме застреляш тук?

— Не е твоя работа — поведох го аз по тъмните улички. Вече минаваше три часа след полунощ. Всичко в мен бушуваше и нямах никакво намерение да му простя. Просто се чудех къде точно да му тегля куршума. Венци продължаваше да се държи спокойно, но когато навлязохме в пустата градинка усетих, че нещо в него трепна. Той знаеше, че съм изключително импулсивен. В определени моменти от мен можеше да се очаква всичко, дори неща, за които по-късно щях да съжалявам. За всеки случай реших да го изведа на по-светло място, където щеше да ми бъде по-трудно да го застрелям. Опитвах се по всякакъв начин да укротя гнева си. Той обаче не стихваше. След градинката влязохме в двора на училището. Тук с Венци бяхме играли футбол като деца, бяхме гонили момичетата, бяхме преминавали от клас в клас и винаги заедно.

— Помниш ли даскала по физическо? — подхвърли ми той през рамо.

— Върви напред и не се обяснявай — подпрях го още по-силно с пистолета аз.

Вече наистина нямах представа какво точно правя и къде отиваме. Венци трябваше да си получи заслуженото. Мина през ума, че най-малкото, което заслужава е да бъде унижен. Да му кажа всичко, каквото мисля за него, а той да слуша виновно, с наведена глава. И чак след това да дръпна спусъка.

Подминахме двора на училището. Пресякохме уличката и влязахме в двора на близката детска градина, в която се бяхме запознали с Венци като петгодишни хлапаци. До оградата имаше дървена къщичка, построена още в годините на нашето детство. Натиках го вътре, за да не ни видят случайно минаващите хора на вече поразбудилата се София.

— Седни! — бутнах го на едната пейка, а сам се настаних на отсрещната. Беше толкова тясно, че нямаше къде да ми избяга. — Имаш ли да ми кажеш нещо? — започнах да си играя с пистолета аз. Въртях го на показалеца си и внимателно наблюдавах Венци. Той не обели и дума, което още повече ме ядоса. — Имаш ли да ми кажеш нещо? — повторих аз.

— Прави каквото си намислил…

Познавах добре психологията на жертвите и въпреки, че Венци наистина не беше от страхливите, прекрасно усещах, че блъфира. Навярно предполагаше, че гневът ми е отминал и едва ли ще го застрелям.