Георги Стоев - СИК

— Какво правите бе, момчета? — разтвори лицемерно ръце той. — Оставих ви за малко сами и пак сгафихте!

— Нали го няма вече Дебелия Андро? — погледна го подозрително Маджо. — Какви са тия работи?

— Отсега нататък аз ще се грижа за вас. Имайте ми доверие — потупа го успокоително по гърба генералът.

На другия ден офицерът строи на плаца всичките си подчинени. Мина един път по редицата отляво надясно, вглеждайки се във всяко от лицата. След това мина отдясно наляво и се изправи фронтално срещу тях.

— Бил ли си снощи на акция? — попита директно той първия.

— Не съм — отвърна му той.

— А ти? — обърна се към втория.

— Не съм.

Така стигна до последния и се оказа, че никой в нищо не е участвал. Офицерът прекрасно знаеше правилата. В протокола за излизане никога не се заявяваха поименно назначенията. Трябваше му време, за да намери предател. Искаше едно единствено име — на този, който е опердашил Маджо и му взел часовника.

След смъртта на Дебелия Андро ситуацията в държавата наистина се променяше. Той бе странен човек. Притежаваше ред качества, за които другите можеха само да мечтаят. Знаеше префектно една дузина езици и имаше огромни връзки в целия свят.

— Никога не съм бил комунист — твърдеше Андро. — Аз съм просто прагматик и когато се разбрах с руснаците, че ще пазя техните интереси, те естествено ми повярваха.

Много хора все още си мислят, че са спечелили словесните си двубои срещу него. В истински дебат това бе невъзможно. На кръглата маса Дебелия предварително се разбираше с бъдещия президент и пълен селяндур Желю Желев точно кога и как да го репликира. Имаше интерес да изглежда сломен от словото на домораслия философ. Във Великото народно събрание правеше същото, но този път с купения политик Стоян Ганев.

— По един месец съм репетирал реплики и дуплики с този мангал — хвалеше се той. — Той ме напада — аз се защитавам, след което всички са доволни, обаче не става нищо.

Андро се интересуваше изключително от парите. Боравеше с огромни суми. Раздаваше на групировките вместо да взима от тях и деликатно поддържаше мира. Ценеше мъжкарството на Жоро Илиев, без да подценява ума на Маджо. Ако беше останал жив, групировките никога нямаше да станат смъртни врагове. Нито пък можеше да се разрази вече по-късната война в СИК, Дебелия Андро разбираше от интриги повече от всеки друг. Всъщност на неговия популизъм може да се гледа като заиграване с цялата държава. Умееше да въвежда ред, когато трябва и да се прави на изключителен добряк при нужда. Ако популизмът се изучаваше в университета, сигурно щеше да бъде най-търсения професор.

Имаше навик да складира всичко в главата си. Феноменалната му памет позволяваше това. Наред с цитати от велики мислители, които му бяха нужни за политическите речи, той преспокойно боравеше с километрични банкови сметки и владееше в най-тънки подробности механизмите, по които се придвижват финансовите средства не само в България, а и в цяла Европа. Не остави нито една писмена следа, нито една цифра, нито едно изречение, Цял живот се подиграваше със съдбата и както става обикновено, накрая съдбата се подигра с него. Сега семейството му гладува, а в някоя банка по света отлежават огромни авоари.

Андро допусна само една грешка. От висотата на огромния си интелект и на стабилното си социално положение той подцени дребните риби. И те го убиха.

Карамански приличаше донякъде на панаирджийските човечета „Иванчо—изправанчо“. Колкото и да го тъпчеха винаги се изправяше на крака. Кокаинът също го държеше в постоянна кондиция и го караше да се чувства поне с двайсет сантиметра по-висок и четиридесет сантиметра по-широк в раменете, макар че не можеше да му се отрече комбинативния и бърз ум. От убежището си в хотел „Хранков“ той внимателно наблюдаваше какво става.

Жоро не се намесваше в събитията. Опитваше се да съхрани империята на брат си. Слухът за побоя над Маджо бързо се разчу и авторитетът му стремително слезе към нулата. За Карамански това вече беше знак да се развихри.

Първата му работа бе да зариби един полковник от МВР. Назначи го уж като началник на охраната си, но всъщност му трябваше да го оттървава, ако случайно го спрат патрули някъде из провинцията. До такава степен придоби влияние над него, че дори го научи да смърка кокаин. Вилнееше из цялата страна. Намерението да създаде своя застрахователна компания отдавна зрееше у него. Нарече я „Корона Инс“. Искаше да забие първия пирон в ковчега на групировките така, както не го бе правил никой преди него. Откри офис в центъра на родния град на братята Илиеви. Надписът „Корона Инс“ цъфна на пъпа на Кюстендил. Извика поп за водосвет и накара полковника лично да пререже лентата.