Георги Стоев - СИК

Любовта дойде при Маджо във вид на прекрасно селско девойче. Той я прие непосредствено и простодушие, както всяко добро момче. Вярваше в Бог и семейството. Роди му се дъщеричка и двамата със жена му я отглеждаха с огромна любов. После най-изненадващо с него се случиха странни неща.

Първо се появи Гоцев. Трябваше да открадне един куфар, а не беше крадец. После пое ангажимента да стреля по жив човек, пред хотел „Севастопол“, а не беше и убиец. След това се наложи да поеме отговорност за убийството на един от най-добрите си приятели, а беше предан приятел. Накрая стана бос на босовете, без да го е искал никога.

Момичето, в което се бе влюбил някога, се превърна в зряла и красива жена. Не му прощаваше любовниците, нито пък се блазнеше от огромните пари, с които я засипваше. Държеше се гордо и независимо. Свързваше ги единствено любовта им към вече порасналата дъщеря. Изглеждаше така, сякаш Маджо командва всички и всичко, а всъщност той бе зависим от обичайните човешки и дребни житейски проблеми, които важат за най-обикновените семейства. И точно тогава го посети Гоцев.

— Как си? — попита той.

— Не съм добре, началник — отвърна Маджо. — Мисля, че е най-добре да напусна.

— Какво да напуснеш?

— Бизнеса.

— Бих искал да ти кажа, че вече не съм ти никакъв началник. Ние сме приятели. И те моля да не се плашиш от едно дребно заболяване.

— Сигурен ли си, че е дребно?

— Нищо ти няма. Пък, ако си решил да се махнеш, къде ще отидеш?

— Някъде далеч.

— Какво ще стане с родителите и брат ти? Ти ги обичаш толкова много, че ще им се обаждаш всеки ден. Веднага ще те засекат.

— Нямам ли изход?

— Изходът е отново да минеш през входа, моето момче — прегърна го бащински Гоцев. — Твоето място е тук, а аз съм до теб.

— Ще ме защитиш ли?

— Ти вече имаш много врагове. Не забравяй Дебелия Андро и Малкия Черешар.

— Това е минало.

— Миналото винаги се връща — усмихна се ехидно Гоцев. — Кой взе решението за Големия Черешар? Аз или ти?

Болничната стая беше цялата в бяло. Чистотата просто скърцаше. Отвсякъде лъхаше на смърт и скука.

— Как ще го карам тоя живот? — въздъхна Маджо.

— Ще ти кажа нещо, което не съм признал на никого — приседна до него Гоцев. — Когато бях в Щатите също изпаднах в подобна депресия. Около мен се въртяха вече няколко разузнавателни централи, шпиони от висока класа, въобще хора, които можеха да ме арестуват и да ми отрежат главата всеки момент. Тогава отидох на психотерапевт. Това не е обичайна практика, но аз си го позволих. Не съм му разказал подробности — стана Гоцев и започна да кръстосва стаята по диагонал. — Намерих друг начин да изложа проблемите си. И знаеш ли какво ми отвърна той?

— Няма откъде да знам.

— Хвана ме за ръката и ми каза: Дръж се за мен!

— Какво трябва да направя аз?

— Ето ти моята ръка. Дръж се за мен! Бъди Гоцев и не се плаши от нищо! Не се ядосвай! Когато събираш хората си им говори кротко, тихо и убедително. Не си създавай излишни проблеми и не приемай проблемите на момчетата като свои.

Маджо замълча. Следобедът се стопи и в стаята настана сумрак. Гоцев се залепи за прозореца. Остана там, докато напълно се мръкна.

— Какво прави моето момче? — попита той преди да си тръгне.

— Продължавам! — отговори му Маджо.

След като разсипа финландското селище и хотелите в Боровец, бай Миле търпеливо изчака лятото и се зае да унищожава морските хотели на групировката. Всъщност до този момент той изобщо не беше ходил на море. Майка му и баща му бяха обикновени работници и го отгледаха до сто и шейсет килограмов, двуметров мъж в Ботунец. Преди да замине за Югославия не беше виждал нищо друго освен отсрещния баир. Продължаваше да се облича в червено и да се вози в червената си 8 класа. Разгони всички чужденци за нула време.

— Господин бай Миле… — редуваха се пред него тур-операторите. — Повече няма да сключваме договори с вас.

— Много ми пука! — гледаше ги пренебрежително той. — Не ми трябват джагатайци, които не могат да платят сметка под сто долара.

Всичко това изглеждаше изключително забавно отстрани, но в крайна сметка бай Миле приключи годината с един милион марки загуба. Разнасяше гордо шкембето си наляво-надясно, щъкаше с тънките си крака в горещия пясък и поддържаше мита за себе си с невероятна сила. Все още му вярваха, че целият е окъпан в кръв, пък и никой не забравяше убийството на Васил.

Неговите вършачи Любо и Дончо най-редовно минаваха през заведенията през ноща. Обираха оборота и го изпиваха, където им падне. На всички въпроси бай Миле отговаряше с едно изречение — Оставете вършачите да с вършеят. Пари винаги могат да се изкарат.