Георги Стоев - СИК

— Вземи ги — каза ми той. Женята се изприщи от злоба.

— На нас не ни трябват, нали? — погледна Поли към него.

— Както кажеш, шефе — сведе поглед Женята.

Седмица по-късно се разбра, че Никеца се е оправил и отново шета по софийските заведения. Улицата той познаваше добре. Тя не представляваше никаква трудност за него. Слуховете бързо достигнаха до ушите на Поли и една нощ той ме повика в едно от известните софийски заведения. Телефонът ме събуди около четири часа.

— Много ли е спешно? — попитах.

— Идвай веднага! — каза Поли.

Пристигнах в заведението около пет часа сутринта, когато всички нормални хора се бяха изнесли. Едва намерих къде да паркирам. Поли беше курдисал своята черна 8 класа напреко на улицата. Изобщо не се интересуваше дали някой може да мине.

В заведението също сварих странна картинка. Целият персонал плюс охраната стоеше мирно и не смееше да шукне. Масите и сепаретата бяха празни. Поли водеше оживен разговор с една изключително грозна курва.

— Бог е любов. Бог е в нас, а не някъде имагинерно съществуващ. Всички ние носим божието царство в сърцето си, но не го осъзнаваме. Разбираш ли ме?

— Нищо не разбирам — гледаше го изумено курвата.

— Да ти еба майката! — зашлеви я Поли и най сетне ме видя. Махна с ръка да се приближа.

Аз знаех, че това заведение се охранява от Аполо. Затова много се изненадах, когато видях дузина юнаци разтреперани от страх.

— Какво става, Поли?

— Нищо особено.

— Какво правят охранителите от Аполо навън?

— Изгоних ги да си търсят да воюват с някого.

— За какво ме викаш?

— Никеца е отново по улиците, моето момче, и върлува както си иска. Този път ще го заровим!

— Недей така, Поли — седнах до него аз. Грозната курва ме погледна като Богородица и без никаква причина измърка:

— Господине, бог е любов!

— Слушай сега — измъкна ме от сепарето Поли. Минахме през заведението и влязохме в неговата 8 класа.

— Никеца трябва да го убием тази нощ.

— Защо си се разбързал толкова?

— Не искам от теб услуга. Ето ти десет хиляди долара — подаде ми една пачка той и извади дамско пистолетче от джоба. — Ти ще му позвъниш, а аз ще го гръмна.

— Постъпваш глупаво, шефе. Ти обичаш да обмисляш нещата.

— Има още нещо — натисна бутона за пепелника той. В него имаше поне сто грама чист кокаин от „майката на майките“. — Шмръкни малко и ще дойдеш на моя акъл!

Поли знаеше много добре, че аз не употребявах и не обичах наркотиците. Въпреки това ми подаде специално инкрустираната си тръбичка за шмъркане. Не беше никак трудно да имитирам. След което отново се върнахме на темата.

— Теб няма да те видят, но ще видят мен! — ядосах се аз.

— Няма значение. След пет години ще те измъкна от затвора.

— Помисли още един път нужно ли е да го правим!

— Няма да мога да заспя, ако не го ликвидирам това копеле!

Помълчахме малко, всеки вторачен в собствените се проблеми.

— Ще направим грешка, Поли — отворих отново разговора аз. — Ако убием Никеца, ще наплашим нашите хора. Никой вече няма да су чувства сигурен.

— Знам, че мога да разчитам на теб! — съгласи се изненадващо Поли. — Приемам го като довод. Искам обаче да му отрежем ушите, за да се разбере, че не е слушал.

— Добре де, ушите ще му отрежа аз. Само да не е тази сутрин, че съм много уморен.

— Дадено! Но не мога да те пусна така.

— Какво още искаш?

— Подарявам ти курвата. Води я където искаш. Вече ми се спеше много и не ми се спореше с Поли.

Затова я качих в колата си, а тя искрено ми се зарадва.

— Този Поли е много готин пич — хвърли се на врата ми курвата, още на първия завой. — Цяла вечер ме забавлява, а на края ми подари такова готино момче.

— Откъде си? — срязах я аз.

— От Костинброд — отвърна ми мадамата.

Не ми се минаваше край автогарата, но нямаше как. Оставих я да си вземе автобуса, след което се прибрах да си доспя.

Гоцев настани Маджо в Правителствена болница. Осигури му условия като за държавен чиновник. Освен това го посещаваше всеки ден и се грижеше да не му липсва нищо.

Маджо беше благодарен за грижите, но за първи път усети страх от смъртта. Направо се докосна до нея. Премисли целия си живот. Той обичаше безумно родителите си и своя по-малък брат. Нямаше данни за спортист, обаче влезе в най-трудния спорт — борбата. Искаше да докаже на себе си и на другите, че има воля да побеждава. Стигна до училище „Олимпийски надежди“ с достойнство. Не побеждаваше, обаче правеше добро впечатление. Учителите го обичаха. Беше интелигентен, учеше се добре и спазваше правилника. Около него гъмжеше от европейски, световни и олимпийски шампиони. Повечето от тях се държаха като абсолютни простаци и наистина бяха такива. Маджо ги изстрадваше. Той завърши като един от най-добрите ученици, но въпреки това го пратиха на границата. Направиха го картечар. През това време колегите му от интрената обикаляха из целия свят и се бореха за славата на България.