Георги Стоев - СИК

— Не знам и не ти прощавам. Засега — отвърна му тя. Но взе колието.

Любовният живот на бай Миле изглежда потръгна, но проблемът с липсващия милион остана. По цял ден мислеше как да го уреди. Мъкнеше всевъзможни ченгета в Боровец. Черпеше ги и се опитваше да изкопчи някаква информация, която да му помогне. Те обаче също не знаеха нищо съществено. Когато Маджо излезе от болницата и се прибра да се възстановява вкъщи, на бай Миле отново му се наложи да фантазира. За него не беше особено трудно.

— Как си, шефе? — седна бай Миле до Маджо. Изглеждаше наистина загрижен за здравето на боса, пък и двамата се харесваха.

— Оправям се по малко. С теб какво става?

— Ченгетата ми докладваха, че Малкия Черешар се друса всеки ден в „Мираж“ и ни се заканва — излъга без да му мигне окото бай Миле. — Решили са да ни нападат.

— Имаш ли някакви планове?

— Ами аз за какво съм, шефе?

— Колко пари ще ти трябват?

— Ако забравим за онзи милион, нямаш проблем.

— Не искам само Малкия Черешар — скочи Маджо. Параноята го друсаше яко — Искам цялата организация.

— Смятай ги свършени!

— И още нещо — намести се върху възглавниците Маджо. — Никога повече не губи толкова много пари!

— За догодина вече съм уредил, шефе! — отново извади торбата с лъжите бай Миле. — Направо ще зарина курорта с туристи, а те ще напълнят касата.

Маджо все още се чувстваше невъзстановен и му се щеше срещата да приключи. Знаеше, че бай Миле ще му поиска пари. Навремето Гоцев го беше научил как става това. Симулацията на щедрост винаги правеше впечатление. Генералът броеше парите предварително, но създаваше впечатление, че вади от пачките колкото са му попаднали между пръстите. Те никога не надминаваха три четири хиляди марки. Маджо усвои номера с лекота. Прилагаше го дори по-добре от Гоцев.

— Дай малко спешни мангизи! — не издържа бай Миле.

— Имам само тези — извади двайсет хиляди марки Маджо и ловко дръпна от тях седем хиляди. — Ето ти половината за разноските по акцията.

Бай Миле доволно ги прибра в джоба си, но още в колата ги преброи. Веднага разбра, че са го минали, но нямаше какво да направи. Тези също му стигаха, за да завърти няколко софри. Нямаше никакво намерение да унищожава когото и да е.

Като всеки умен мъж Маджо постоянно се учеше от по-мъдрите. Беше наблюдавал внимателно генерала и взе неговата проницателност, както и разбирането му за психологията на другите. Изобщо не си въобразяваше, че бай Миле може да оправи нещата нито пък му беше простил загубеният милион. За заплахите на Малкия Черешар обаче му повярва и веднага нареди бригадите да излязат на дюшеци.

— Гответе се за война — привика той бригадирите. — Знаете колко е отмъстително малкото лайно. Имам информация, че се готви да ни нападне.

След инфаркта Маджо придоби навици на истински кръстник. Пушеше с цигаре и по особен начин любимите си „Davidoff“. След инфаркта имаше леко изкривяване в лявата част на устатаи съвсем заприлича на Кръстника. Не го правеше нарочно, просто така се случи. Всеки ден преполовяваше бутилка уиски „Royal Salute“. Въпреки болестта, следеше много внимателно какво правят неговите най-близки съдружници. Особено го тревожеше Големия Маргин. Посещаваше всяка вечер дискотека „Примо“, където се напиваше заедно с бодигардовете. Оставяше колата си без охрана, с един бивш шофьор от УБО.

— Ти си ми най-добрият приятел от училището — привика той бившия си съученик. — Как можеш да се държиш така безотговорно?

— Пазя се — защити се Маргина.

— Постави се на мястото на Малкия Черешар и ще разбереш, че може да те гръмне, когато си поиска. Единствената ти защита е някакъв си дъртак.

— Преувеличаваш.

— Нищо не преувеличавам, Маргин. Просто не искам да те загубя.

Маргина се отнасяше лекомислено към Малкия Черешар и изобщо не го бръснеше за слива, но Димата и Поли приеха сериозно думите на Маджо и завързаха втора кола с охрана зад себе си. Още същата седмица прескочиха до Боровец. Те добре познаваха бай Миле и знаеха, че е голям тиквеник, но все пак той бе освиткал Големия Черешар. Структурите му наистина съществуваха. Завариха го мъртво пиян.

— Ще се заемеш ли с тази работа сериозно? — попита го Поли.

— Вече съм дал дума — олюля се бай Миле. — Само че този път ще го направя грамотно.

Димата и Поли веднага усетиха колко глупаво е да се залага на бай Миле. Дебелакът нямаше да свърши работа. Имаха един офицер-командир на взвод от СОБТ и решиха да се обърнат към него. Извикаха го на обичайното място.