Даниел Стийл - Горчива орис

— Страхотно. — Тя се облегна назад на стола.

— Сигурен съм, че можем да уредим повишение на заплатата, съответно на мястото, което заемаш. — Това обаче не я успокои. Повече от всичко на света тя не искаше да работи за някакъв възрастен мъж, който имаше мерак да се гони с двайсет и двегодишната си секретарка около бюрото. Наистина не желаеше това да й се случва. Ако той си го позволеше, тя щеше да напусне на момента. Очевидно трябваше да започва да си търси друга работа. Щеше да опита няколко дни и ако той се окажеше мерзавец, тя щеше да си тръгне, но, разбира се, не сподели това с шефа на личен състав. Помисли си го само на ум.

— Чудесно — рече тя с леден тон. — Кога започвам?

— След обедната почивка. Господин Макензи имаше труден предобед, тъй като нямаше кой да му помага.

— Между другото, на колко години е госпожица Уотърман? — Тя бе разбрала думите му.

— Струва ми се на двайсет и пет или на двайсет и шест. Не съм сигурен. Тя е превъзходна. Работи с него от три години.

Може би са имали връзка, реши Грейс, а после са се скарали и сега тя си търси друг работа. Всичко бе възможно. Щеше да разбере сама след час. Шефът на личен състав й поръча да отиде в кабинета на господин Макензи в един часа. Тя слезе да прибере нещата си и съобщи на Уини.

— Прекрасно! — възкликна от сърце Уини. — Ще ми липсваш, но това е голям успех за теб!

Грейс не приемаше нещата така и едва не се разплака, когато едно момиче от машинописното отделение дойде да я замества. Сбогува се с двамата съдружници, за които бе работила близо шест месеца и пое с чантата с нещата си към кабинета на господин Макензи на двайсет и деветия етаж. Уини обеща да й се обади по-късно следобед, за да разбере как се справя.

— Изглежда ми мерзавец — прошепна й Грейс, но Уини беше на обратното мнение.

— Не е. Всички, които работят с него, го обичат.

— Обзалагам се — рязко възрази Грейс и целуна Уини по бузата, преди да тръгне.

Все едно напускаше дома си.

Когато се качи горе, бе в отвратително настроение. Дразнеше я произволът на ситуацията. Нямаше време да обядва и ужасно я болеше глава. Освен това май наистина се разболяваше от дългата разходка под дъжда предишната вечер. А дори новият й офис със забележителната гледка към Парк авеню, която се разкриваше от прозорците му, не я ободри. Отнасяха се към нея като към кралска особа и дори три от секретарките, които работеха наблизо, си направиха труда да дойдат да се запознаят с нея. Все едно се намираше в малък клуб и ако беше в по-добре настроение, би признала, че всички бяха много мили.

Прегледа някои документи, които й бе оставил шефът на личен състав и списък инструкции от новия й началник за следобедните й задачи. Бяха главно проучвателни обаждания и някои лични също, уговаряне на среща с шивача му, с фризьора и резервация за „21“ за следващата вечер за двама души. Колко секси, мина й през ума, когато прочете списъка. После се захвана с телефона.

Когато той се върна от обяд в два и половина, тя се бе обадила навсякъде, където той искаше, беше приключила наполовина проучването и бе приела няколко съобщения. Във всички случаи беше дала и получила необходимата информация и нямаше нужда той отново да звъни, само за да разбере интересуващите го решения. Много бе изненадан от бързината й, но не толкова, колкото тя от него. „Старецът“, когото очакваше да види, бе четирийсет и две годишен мъж, висок, широкоплещест, с дълбоки зелени очи, лъскава черна коса, посребряла на слепоочията. Имаше масивна челюст, която му придаваше вид на филмова звезда и изобщо не беше високомерен. Сякаш дори не си даваше сметка, че е хубав. Влезе много тихо след работен обяд с един от другите партньори на долните етажи. Беше непринуден и дружелюбен, когато се здрависа с нея и я похвали за бързо свършената работа.

— Ти наистина си толкова добра, колкото ми казаха, Грейс. — Усмихна й се топло и тя незабавно се закле да не му се дава. Нямаше да отстъпи заради външния му вид или заради поста му, независимо какво е правила госпожица Уотърман с него. Що се отнасяше до Грейс, тя нямаше да бъде част от обслужването. Беше изключително официална с него и не особено любезна.

През следващите две седмици тя уреждаше всичките му срещи, както служебните, така и личните, оправяше се с обажданията, присъстваше с него на деловите му разговори, водеше точни бележки и се утвърди като почти идеалната секретарка.

— Добра е, нали? — попита собственически Том Шорт, когато видя за няколко минути преди една среща Макензи сам.