Стендал - Червено и черно

— Ами нещата ви? — запита Жулиен, комуто дойде на ум, че самият Джеронимо може да е изпратен да го залови.

Време беше да вечерят и да си легнат. Жулиен спеше още първия си сън, когато изведнъж го събудиха гласовете на двама души, които, без много-много да се стесняват, разговаряха помежду си в стаята му.

Той позна пощенския началник, който държеше в ръката си потаен фенер. Светлината беше насочена върху сандъка му, който Жулиен беше заповядал да качат от каляската в стаята. Един човек до пощенския началник спокойно ровеше в отворения сандък. Жулиен виждаше само ръкавите на дрехата му — черни и извънредно стегнати.

„Та това е расо“ — каза си той и полекичка хвана малките си пистолети, които бе пъхнал под възглавницата си.

— Не се страхувайте, ваше преподобие, той няма да се събуди — казваше пощенският началник. — Ние ги нагостихме с онова вино, което вие сам бяхте приготвили.

— Не намирам нито помен от книжа — отговори кюрето. — Много бельо, парфюми, помади, разни дреболии; това ще да е някой вятърничав младеж, който мисли само за удоволствия. Пратеникът е по-скоро другият, който нарочно говори с италиански акцент.

Двамата се приближиха до Жулиен да потършуват из джобовете на пътническата му дреха. На Жулиен му се поиска силно да ги застреля като крадци. Това не влечеше за него никакви опасни последици. Той с мъка се въздържа. „Ще изляза глупак — каза си той, — ще проваля цялата си мисия.“

Претърсиха дрехата му.

— Този не е дипломат — каза свещеникът; той се отдалечи, и добре стори.

„Ако той се допре до мене в леглото ми, горко му! — мислеше си Жулиен. — Той може преспокойно да ме мушне с кинжала си, но това аз няма да позволя.“

Кюрето изви глава към него, Жулиен поотвори очи; какво беше учудването му: пред него стоеше абат Кастанед! И наистина, макар тези двама нехранимайковци да се мъчеха да говорят тихичко, още от началото един от гласовете му се стори познат. Жулиен почувствува неудържимо желание да очисти земята от една измежду най-мръсните й твари…

„Ами моята мисия!“ — каза си той.

Кюрето и неговият съучастник излязоха. След четвърт час Жулиен се престори, че се събужда. Той се развика и събуди цялата къща.

— Отровиха ме — викаше той, — страдам ужасно! Трябваше му предлог, за да помогне на Джеронимо.

Той го намери полузадушен от лауданума, сипан във виното.

Жулиен, като се страхуваше от някаква подобна шега, беше вечерял с шоколада, който си беше донесъл от Париж. Колкото и да се мъчи, той не смогна да събуди Джеронимо и да го склони да заминат.

— Да ми дадат и цялото неаполитанско кралство — мънкаше певецът, — няма да се откажа сега от блаженството да се наспя.

— Ами седемте владетелни князе!

— Нека чакат.

Жулиен замина сам и пристигна без всякакви премеждия при високата особа. Цяла сутрин той напразно се домогваше да получи аудиенция. За щастие към четири часа дукът излезе да се поразходи. Щом го видя да тръгва пеша, Жулиен не се подвоуми да се приближи до него и да му поиска милостиня. Дошъл на две крачки от високата особа, той извади часовника на маркиз дьо Ла Мол и го показа с явна преднамереност.

— Следвайте ме отдалеч — отвърнаха му, без да го погледнат.

На четвърт левга от това място дукът влезе ненадейно в едно малко кафене-къща. И ето в една стая на тази забутана странноприемница Жулиен има честта да каже на дука своите четири наизустени страници.

— Повторете всичко отначало — казаха му — и говорете по-бавно.

Принцът си взе някои бележки.

— Идете пеша до съседната пощенска станция. Нещата и каляската си оставете тук. Доберете се до Страсбург, както можете, а на двадесет и второ число от месеца (това беше десето) бъдете в дванадесет и половина в същото кафене. Излезте оттук след половин час. Мълчание!

Само тия думи чу Жулиен. Те бяха достатъчни, за да се проникне той от истинско възхищение. „Ето как се вършат сериозните работи — мислеше той, — какво би казал този велик държавник, ако чуеше преди три дни нашите подивели бъбривци?“

Жулиен изгуби два дни, дорде стигне в Страсбург, дето, както му се струваше, нямаше какво да прави. Той беше направил една голяма заобиколка. „Ако този дяволски абат Кастанед ме е познал, той току-така лесно няма да изгуби дирите ми… А как би се зарадвал, ако можеше да ми се надсмее и да провали мисията ми!“

Абат Кастанед, възглавяващ полицията на конгрегацията по цялата северна граница, за добра чест не беше го познал. А страсбургските йезуити, макар и много усърдни, не помислиха дори да следят Жулиен, който със своя орден и своя син сюртук имаше вид на млад офицер, зает изключително със своята особа.