Стендал - Червено и черно

Днес, господа, трябва да съкрушим не един човек, а Париж. Цяла Франция взема пример от Париж. Какъв смисъл има да се въоръжават вашите петстотин души във всеки окръг? Опасен опит, който няма да свърши добре. За какво да месим Франция в това дело, което се отнася само до Париж? Едничък Париж с вестниците и салоните си е виновен за това зло, затова нека загине този Вавилон.

Борбата се води между Париж и олтара, време е да й сложим край. Тази разруха е от полза дори за светските интереси на престола. Защо Париж не смееше да гъкне при Бонапарт? Попитайте за това топа при църквата „Свети Рок“…

………………………………………………………………….

Беше вече три часът заранта, когато Жулиен излезе заедно с господин дьо Ла Мол.

Маркизът беше уморен и се срамуваше. Когато заговори на Жулиен за първи път, в гласа му прозвуча молба. Той молеше Жулиен да му даде честна дума, че никога няма да продума дума за прекомерното усърдие — така се изрази той, — на което случаят го е направил преди малко свидетел.

— Не говорете за това на нашия чуждестранен приятел, освен ако настои упорито и поиска да узнае какви са нашите млади безумци. Какво ги е грижа тях, че ще се сгромолясва държавата? Те ще станат кардинали и ще избягат в Рим. Нас в нашите замъци, нас ще изколят селяните.

Тайното послание, което маркизът състави по дългия, от двадесет и шест страници, протокол на Жулиен, бе готово едва в пет часа без четвърт.

— Капнал съм от умора — каза маркизът — и това личи по посланието, дето в края липсва яснота; недоволен съм от него, както никога в живота си не съм бил от никое свое дело. Ето какво, приятелю мой — додаде той, — идете да си починете няколко часа, а аз, понеже ме е страх да не ви задигнат, ще ви заключа във вашата стая.

На другия ден маркизът отведе Жулиен в един усамотен замък, доста далеч от Париж. Там завариха някакви странни домакини, които Жулиен взе за свещеници. Връчиха му паспорт с измислено име, дето обаче бе посочена най-сетне истинската цел на пътуването, която той досега се преструваше, че не знае. Той се качи сам-самичък в една каляска.

Маркизът не се безпокоеше ни най-малко за неговата памет, Жулиен му беше повторил няколко пъти тайното послание, но той се страхуваше много да не го заловят из пътя.

— Най-важното — дръжте се като франт, който пътешествува, за да убива времето си — каза му той приятелски, когато излизаше от салона. — Не е чудно в нашето събрание снощи да се е промъкнал не един мним събрат.

Пътуването беше бързо и тъжно. Щом се скри от очите на маркиза, Жулиен забрави и тайното послание, и мисията си и почна да мисли само за отблъсналата го Матилд.

В едно село на няколко левги оттатък Мец пощенският началник му заяви, че нямали коне. Беше шест часът вечерта; Жулиен, силно разядосан, поиска да вечеря. Той излезе да се поразходи пред вратата и неусетно, без да го види някой, се вмъкна в двора, дето бяха конюшните. Там не видя коне.

„А този човек все пак имаше странен вид — помисли си Жулиен, — той твърде нахално ме разглеждаше.“

Както виждаме, той започваше да не вярва вече на всичко, което му казваха. Решил да се измъкне след вечерята, той, за да разузнае за всеки случай нещичко за тоя край, излезе от стаята си и отиде в кухнята, за да се погрее на огнището. Каква бе неговата радост, когато намери там синьор Джеронимо, знаменития певец!

Изтегнат в едно кресло, което беше наредил да довлекат близо до огъня, неаполитанецът гръмко пъшкаше и бъбреше сам на себе си повече, отколкото всички двадесет немски селяни, които го бяха наобиколили със зяпнали уста.

— Тези хора ще ме опропастят — извика той на Жулиен, — обещах да пея утре в Майнц. Седем владетелни князе са дошли да ме чуят. Но хайде да излезем да се поразходим — додаде той многозначително.

Те извървяха стотина крачки по пътя, нямаше вече никаква опасност да ги чуе някой…

— Знаете ли каква е работата? — каза той на Жулиен. — Този пощенски началник е мошеник. Както се разхождах, попаднах на един хлапак, комуто дадох двадесет су, и той ми каза всичко. Имало двадесетина коня в една конюшня на другия край на селото. Искали да забавят някакъв си куриер.

— Наистина ли? — запита Жулиен най-невинно. Ала да се открие измамата, не беше всичко, трябваше

да се замине оттук: това Джеронимо и приятелят му не сполучиха да направят.

— Да почакаме до утре — каза най-сетне певецът, — в нас нямат доверие. Може би подозират вас или мене. Утре заранта ще поръчаме хубава закуска; и докато я приготвят, ще идем да се разходим, ще се изплъзнем, ще наемем коне и ще стигнем до следната пощенска станция.