Стендал - Червено и черно

— Би трябвало — каза той — господин дьо Нервал а напусне министерския кабинет, неговото име и без това дразни.

При тези думи всички наскачаха и заприказваха едновременно. „Ей сега пак ще ме отпратят вън!“ — помисли Жулиен; но дори и благоразумният председател бе забравил за присъствието и съществуването на Жулиен.

Всички погледи потърсиха човека, когото Жулиен веднага позна. Това беше господин дьо Нервал, първият министър, когото той беше виждал на бала у господин дук дьо Рец.

„Безредието достигна своя апогей“, както се изразяват вестниците, когато пишат за камарата. Мина цял четвърт час, додето се възстанови донейде тишина.

Тогава господин дьо Нервал стана и заговори като апостол.

— Аз нямам намерение да твърдя пред вас — каза той с необикновен тон, — че не държа на министерския кабинет.

Доказа ми се, господа, че моето име удвоява силите на якобинците, като настройва против нас мнозина умерени. Аз на драго сърце бих се оттеглил; но господните пътища са открити за очите на малцина; а на мене — додаде той, като изгледа вторачено кардинала — ми е дадено предназначение; небето ми възвести: ти ще сложиш главата си на ешафода или ще възстановиш монархията във Франция и ще туриш камарата на това място, което е заемал парламентът при Людовик XV, и това, господа, аз ще сторя .

Той млъкна и седна; настъпи мъртва тишина.

„Ето добър актьор“ — помисли си Жулиен. Той се лъжеше както винаги, защото предполагаше премного ум у хората. Въодушевен от споровете през днешната оживена вечер, а още повече от искреността на изказванията, господин дьо Нервал в тази минута вярваше в своето предназначение. Този човек обладаваше голяма смелост. Но не се отличаваше със здрав смисъл.

В тишината, последвала гръмкото изявление: „Аз ще сторя това“, удари полунощ. На Жулиен се счу в звъна на часовника нещо величествено и зловещо. Той беше развълнуван.

Разискванията скоро се възобновиха с удвоена сила, главно с невероятна откровеност. „Тия хора накрая ще заповядат да ме отровят — мислеше в някои минути Жулиен. — Как се казват такива неща пред един плебей?“

Удари два часът, а те още говореха. Стопанинът на къщата спеше отдавна; господин дьо Ла Мол се видя принуден да позвъни, за да подменят свещите. Господин дьо Нервал, министърът, беше си отишъл в два часа без четвърт, но преди това не пропусна да разгледа няколко пъти лицето на Жулиен в огледалото, което се намираше от страната му. След неговото заминаване всички се чувствуваха по-свободни.

— Бог знай какво ще говори на краля този човек! — каза шепнешком на своя съсед човекът с жилетките, докато поставяха нови свещи. — Той може да ни припише сума нелепици и да ни провали бъдещето. Право да си кажем, рядка самонадеяност и дори безсрамие от негова страна е, че се показва тук. Той дохожда и по-рано тук, преди да стане министър; министерският портфейл променя всичко, поглъща всички интереси на човека, той би трябвало да разбира това.

Едва излезе министърът и бонапартисткият генерал притвори очи. Начаса заговори за здравето и раните си, погледна своя часовник и си отиде.

— Обзалагам се — каза човекът в жилетките, — че генералът догонва министъра, той ще почне да се оправдава, че е попаднал тук й дори ще каже, че ни държи в ръцете си.

Когато полузадрямалите слуги смениха най-сетне свещите, председателят каза:

— Нека стигнем най-сетне до едно решение, господа, стига сме се мъчили да се убеждаваме един друг. Да помислим за съдържанието на посланието, което след четиридесет и осем часа ще бъде пред очите на нашите чуждестранни приятели. Тук говориха за министрите. Сега, когато господин дьо Нервал ни напусна, ние можем да кажем: какво ни е еня за министрите. Ние ще ги накараме да се съгласят.

Кардиналът изрази одобрението си с тънка усмивка.

— Нищо не е тъй лесно, струва ми се, както да изложим накратко нашето становище — каза младият Агдски епископ с потаения и сдържан жар на най-върл фанатизъм. До тази минута той пазеше мълчание; погледът му, който Жулиен беше наблюдавал, отначало благ и спокоен, запламтя след първия час от разискванията. Сега душата му се изливаше като лавата на Везувий.

— От 1806 до 1814 година — каза той — Англия извърши само една грешка — че не действуваше непосредствено и лично срещу Наполеон. Щом този човек почна да назначава дукове и шамбелани, щом възстанови престола, мисията, възложена му от бога, бе завършена; оставаше само да бъде съкрушен. Светото писание ни учи не на едно място как трябва да се разправяме с тираните. (Тук последваха многобройни латински цитати.)