Аркадий Стругацки: Пясъчна треска

— Знаеш ли — каза Боб, — сега бих изпил един доматен сок… — обърна се на другата си страна и с отвращение изплю фаса. — Когато езикът те боли от цигари, най-добре е да му удариш един доматен сок.

— Ако изобщо нещо те боли, най-добре е да удариш един коняк — авторът на тази мисъл беше едър и дебел, наричаха го Виконт. — Може и водка. И ликьорът става. Не се забранява виното — в него, както знаем, е истината. Ама най-добре си е спирт…

— Забрави бирата. Ти си едно дрънкало — рече Боб. — Аз сега бих цапардосал една бира…

В палатката беше горещо и тъмно. По земята се валяха спални чували, фасове, една винтовка, гилзи и чифт ботуши. През ниския триъгълен вход се виждаха червеникави дюни и облепено с тежки облаци небе. На тласъци налиташе горещ вътяр и пляскаше по брезента.

— Слушай, Боб, пясъкът стърже ли ти между зъбите?

— Не успявам да го изплюя. И какво да правим?

— Писна ми. Жвакам го вече втора седмица. Изнерви ме. Ще изчакам още ден-два, ще насъбера повечко плюнка, ще ида при нашичкия и…

— По пътя ще се храниш със слюнка и гилзи. Ще бъдеш страхотен в своя справедлив гняв, ще изтръгваш трънаци, но Пурпурното небе ще те овъгли и пясъците ще разпилеят праха ти. Защото такъв е животът, братле. На тръгване не забравяй да се гръмнеш в челото — това ще скъси твоя трънлив път и ще ти спести много скъпоценно време. Аз ще ридая над твоето тяло. Заклевам те да успееш.

Боб се изплю и протегна ръка за цигара. Седна, драсна клечката, дръпна и заразглежда босите си крака. Внимателно опипа възпаления син белег.

— Тукашните мравки хапят като леопарди — каза. — Трябва да си по-милозлив към мен, Виконт.

Виконт не реагира. С пуфтене и псувни Боб се надигна, хвана се за рейката и бавно се измъкна навън.

— Горещо е, мамицата му. Виконт, приятелче, ще се скапеш… излез да подишаш чист въздух. О, какъв въздух! Прохладен като диханието на хладилник. Самата Ривиера! Не вярвате ли? Ами помиришете сами…

Виконт злобно дъвчеше устните си и слушаше как онзи се размотава около палатката — проверяваше рейките. През напъните на вятъра отвън се носеше:

— Излез бе, Виконт, чака ни бачкане.

После нещо се случи. Брезентът потрепера и опорите се наклониха. Виконт се надигна, седна и се заслуша. Гласът на Боб:

— Хей! Какво ти става?… Марш!… Виконт, ела…

Отвън се биеха. Боб изкрещя и млъкна. Палатката се тресеше, чуваше се тежко хрипливо дишане.

Виконт грабна бързо карабината, спъна се в спалните чували и излезе.

— Дръж се, Боб! — викна Виконт и тръгна да обиколи палатката. Там нямаше никой и нищо. Само разровен горещ пясък.

— Боби — каза тихичко Виконт и се огледа. — Хей, приятелче…

Дюни, които сякаш димят, саксаул, нажежено червено небе… провесеният край на палатката… нищо друго. И разровен горещ пясък. Виконт облиза устните си.

— Къде си, Боб?

Изплю пясъка между зъбите си и тръгна да обикаля палатката. Червеникави дюни, саксаул, разровен горещ пясък — и нищо друго.

— Ако си правиш майтап, Боби, номерът ти е тъп. Ще ти го върна… — гласът му спадаше.

Разбира се, че не беше майтап. И Виконт го разбра от самото начало. Но изведнъж, кой знае защо, го досмеша и рече:

— Добре де, като огладнееш — ще дойдеш.

С решителен жест отмахна платнището и влезе в палатката. Разбира се, първото, което видя, беше Боб. По-точно краката му — като сухи върлини, в сиво-зелени брезентови ботушки — стърчаха изпод мешките. Виконт се разгневи. Той откачи знаменития плетен бич на Джал Ала ед Мудин и го размаха заплашително.

— Излизай, лайно такова! — закрещя. — Излизай, иначе ще ми заревеш като еврейче пред стените Синайски!

Боб не мърдаше. Виконт предпазливо удари по мешките. Ботушките не помръднаха.

— Дявол да го… — промърмори Виконт, изплашен, че пробягналата през главата му мисъл ще се върне. — Стига си се правил на…

И изведнъж, потръпнал от ужас, отскочи назад: краката не мърдаха. Пясъкът биеше брезента на палатката. Сърцето му удряше тежко.

— Нищо — рече на висок глас.

Захвърли бича и се наведе над одеалата. В носа го удари някаква тънка, лепкава миризмица. Фин, опияняващ аромат, единствен в света, най-вкусният аромат във вселената — миризмата на свежа кръв. Одеалата скриваха откъде идва този аромат, но можеше да се предположи, че не е от Боб. Кръвта на Боб мирише иначе, Виконт знаеше добре това. Но ботушките? Сиво-зелените ботушки на Боб? Да бе, просто е… Виконт отметна одеяалото и се усмихна: