Аркадий Стругацки - Пясъчна треска

— Така и си знаех.

Там, навирил нагоре брадичка, с безсрамно отворена черна дупка под ключицата, осрал чаршафите с някаква каша от кръв и пясък, лежеше чернолик мъж с пъстър халат.

— Здрасти, Бажах Туарег — разтегли устни Виконт.

Бажах не отговори. Бе вперил изцъклен поглед към провисналото брезентово покривало и стискаше в десния си юмрук кичур къси рижи косми — от перчема на кръглата смешна глава на Боб.

— Да не би пък Боб да ти е дал своите ботушки? При това заедно с краката? — закачливо попита Виконт.

Мъртвецът се усмихна и седна, отърсвайки ръкавите си. Лицето му сякаш светеше в тъмнината…

Палатката отново затрепера. Гласът на Боб попита тревожно:

— Какво ти е, Виконт? Да не ти е лошо?

Виконт се обърна: на входа, леко наведен, стърчеше Боб — тъмен силует на червеникавия фон на пясъците.

— Виках те, не ме ли чу? С кого си дрънкате? Хайде, събуди се, дърт цървул!

Виконт изтри потта от челото си, плюна и погледна през рамо. В сумрака — рухнала рейка, сбрани на куп спални чували, фасове.

— Кофти работа, Боби — той не позна гласа си, — тук беше Бажах. Скивах го точно така, както сега теб.

— Бажах Туарег ли? — Боб хлътна в палатката, изправи се и се огледа предпазливо. — Да не грешиш? Не чактисваш какви ги бръщолевиш.

Млъкна. Виконт седна на пода и подпря глава на дланите си.

— Бажах Туарег — рече отчаяно. — Загинали сме, Боб. Господ да ни е на помощ. По-зле от умрели… Бажах Туарег… Това е краят, Боб. Край, мъртви сме…

Боб излезе от палатката, подир малко се върна и щръкна до централната рейка.

— По дяволите, Вик — изръмжа. — Аз не съм го виждал. Мен ме нямаше в палатката, така ли беше? Защо „ние“ — та аз не съм го виждал.

Седна връз одеалата и започна бързо да се обува. Ръцете му трепереха. Виконт се извърна към него.

— Ти какво… изчезваш ли? — и трескаво преглътна.

Боб не отговори. Нервно се суетеше в полумрака, събираше дрехи, цигари, патрони и ги блъскаше в една мешка. Виконт го следеше мълчаливо, облизвайки устни.

— Не ме оставяй сам, Боб — каза накрая. — Разреши ми да си тръгна с теб… Ние сме стари приятели, тъй ли е? — Протегна трепереща ръка към рамото на Боб. Когато го потупа, онзи го изгледа кръвнишки и се отмести.

Виконт млъкна и се наклони напред, опитвайки се да схване погледа на Боб. Боб оправи ремъка, метна карабината на рамо и без да погледне приятеля си, тръгна към отвора, помъкнал мешката по пясъка. Впил нервно треперещи пръсти в одеалото, Виконт тръпнещо гледаше как другия си отива. Червеният триъгълник на входа се появи за миг, после пак изчезна, чу се хриптене на стъпки върху пясък, отдалечаващи се стъпки, после спряха. Виконт гледаше към входа, без да откъсва поглед. Едри капки пот се стичаха по острите му скули.

Палатката се разтресе и тялото на Боб отново скри изгледа към червените пясъци.

— Ти знаеш, че не мога да не те взема със себе си — меко рече Боб. — Не си нито първият, нито последният… Спомни си Хао… и Дерк… и Зиес… И на теб ти се е случвало да го правиш. Просто сега е твоят ред… Някога ще дойде и моят. Не се сърди, Вик, приятелю… Сбогом.

Погледнаха се право в очите. Боб наведе поглед…

Далечен протяжен грохот накара и двамата да хукнат навън. Небето потрепера, пелената на облаците се скъса, пропускайки през себе си нагорещено до бяло грамадно тяло, обгърнато в пари и дим. То бавно се спускаше към равнината, треперещо от грохот.

— Това са те! — диво закрещя Виконт, сграбчил приятеля си за рамото. — Те са!… Кълна се в Бога!

Нещото докосна земята и мигом се скри в облаци от пясък. Земята потрепера под краката им, Виконт хукна към палатката, задърпал подире си Боб. Боб не се съпротивляваше.

Кълбестият оранжево-черен стълб подпря небето. Нагорещеният ураган събори Боб и Виконт, затъркаляха се по пясъка, както празни цигарени кутии се въргалят по асфалта през ветровит летен ден.

— Това е нищо! — през кашлица крещеше Виконт. — Празна работа… Всичко е празна работа… Добрата стара Земя — тя дойде за нас…

Успяха да се спрат. Пръв се изправи Боб и разтри очи. Вихърът постепенно се бе укротил, виждаше се цялата вибрираща маса на половин километър наоколо. Постепенно въздухът наоколо се успокои. Без да откъсват погледи от астроплана, двамата бавно, едва тътрузейки нозе по пясъка, тръгнаха към него. Виконт хлипаше от трескава радост. Боб имаше вид на човек, комуто са свалили примката от шията секунда преди екзекуцията. Продължаваше да стиска карабината под мишницата си.