Аркадий Стругацки - Куца съдба

Докато Виктор вземаше ключа от рецепцията, зад гърба му се водеше разговор. Бол Кунац разговаряше с портиера.

— Ти защо се намъкна тука? — съскаше портиерът.

— Имам разговор с господин Банев.

— Ще ти дам аз на теб един разговор с господин Банев — продължаваше да съска портиерът. — Шляеш се по ресторантите…

— Трябва да разговарям с господин Банев — повтори Бол Кунац. — Ресторантът не ме интересува.

— Оставаше и ресторантът да те интересува, пале такова… Сега ще те изхвърля оттук…

Виктор взе ключа и се обърна.

— Ъъ… — каза той. Пак забрави името на портиера. — Хлапето е с мен, всичко е наред.

Портиерът не отговори, изглеждаше недоволен.

Качиха се в стаята. Виктор с наслада захвърли шлифера и се наведе да развърже мокрите си обувки. Кръвта нахлу в главата му и той усети болезнени тласъци на мястото, където беше отокът, тежък и кръгъл като оловна топка. Веднага се изправи и придържайки се за касата на вратата, се зае да смъква обувката си, настъпил петата й с върха на другата. Бол Кунац стоеше наблизо, от него капеше вода.

— Събличай се — каза Виктор. — Сложи всичко на радиатора, сега ще ти дам кърпа.

— Може ли да се обадя по телефона? — попита Бол Кунац, без да се помръдне.

— Давай.

Виктор смъкна и другата обувка и както си беше по мокри чорапи, отиде в банята. Докато се събличаше, чу как момчето разговаря — тихо, спокойно и неразбираемо. Само веднъж рече високо и ясно: — Не знам.

Виктор се изтри с кърпата, намъкна халата, взе чиста хавлия и влезе в стаята.

— Ето и за теб — каза той и тогава видя, че няма смисъл. Бол Кунац продължаваше да стои до вратата и от него все така капеше вода.

— Благодаря — отвърна той. — Трябва да тръгвам. Исках още само…

— Ще се простудиш — каза Виктор.

— Не, не се безпокойте, благодаря ви. Няма да се простудя. Бих искал само да изясним с вас един въпрос. Ирма нищо ли не ви каза?

Виктор хвърли хавлията на дивана, клекна пред бара и извади бутилка и чаша.

— Ирма не ми каза нищо — отвърна той доста мрачно. Наля в чашата един пръст джин и добави малко вода.

— Тя не ви ли предаде нашата покана?

— Не, никаква покана не ми е предавала. Ето, пийни!

— Благодаря ви, няма нужда. Щом тя не ви я е предала, ще ви я предам аз. Ние бихме искали да се срещнем с вас, господин Банев.

— Кои са тези „ние“?

— Гимназистите. Чели сме вашите книги и бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Хм — изсумтя Виктор със съмнение. — Сигурен ли си, че това ще бъде интересно на всички?

— Мисля, че да.

— Все пак аз не пиша за гимназисти — напомни Виктор.

— Това няма значение — продължи Бол Кунац с лека настойчивост. — Бихте ли се съгласили?

Виктор замислено разклати прозрачната смес в чашата.

— Може би все пак ще пийнеш? — попита той. — Най-доброто средство срещу простуда. Не искаш ли? Е, тогава аз ще го изпия. — Той пресуши чашата. — Добре, съгласен съм. Само че без никакви афиши, обяви и така нататък. В тесен кръг: вие и аз… Кога?

— Когато ви е удобно. Най-добре тази седмица. Някоя сутрин.

— Да речем, след два дни. Само че да не е много рано сутринта. Да речем в петък в единайсет. Става ли?

— Да. В петък в единайсет. В гимназията. Да ви напомня ли?

— Непременно — каза Виктор. — Винаги се старая да забравям за всякаквите приеми, вечери и банкети, а също и за митингите, срещите и съвещанията.

— Добре, ще ви напомня — каза Бол Кунац. — А сега, с ваше разрешение, ще си тръгна. Довиждане, господин Банев.

— Почакай, ще те изпратя — каза Виктор. — За да не вземе този… портиерът да те нахока. Днес нещо не е в настроение, а портиерите нали знаеш какви са…

— Благодаря ви, не се безпокойте — възрази Бол Кунац. — Това е баща ми.

И излезе. Виктор си наля още един пръст джин и се стовари в креслото. „Така — помисли си той. — Горкият портиер. Как ли се казваше? Чак ми е неудобно, та ние с него сме другари по нещастие, колеги. Ще трябва да поговоря с него, да обменим опит. Навярно той е по-опитен… Обаче каква висока концентрация на вундеркинди в моето родно, дъждовно градче… Може би е от повишената влажност?“ Той отметна глава и се намръщи от болка. „Ама че гад, с какво все пак ме нареди така?“ Опипа подутината. „Като че ли с гумена палка. Впрочем откъде да знам как е да те ударят с гумена палка? Знам как е да те ударят с някой от модерните столове в «Печения Пегас». Знам как е при удар с приклад на автомат или например с дръжка на пистолет. И от празна бутилка от шампанско, и от пълна бутилка с шампанско… Ще трябва да питам Голем… Изобщо някаква странна история, добре ще е да я обмисля…“