Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Ах, колко си ми омръзнал! — рече Лола с неочаквана злоба. — Ако знаеше колко си ми омръзнал…

„Време е да си тръгвам — помисли си Виктор. — Надига се свещеният майчин гняв, яростта на зарязаната жена и така нататък. Все едно, днес няма да й отговоря нищо. И нищо няма да й обещая.“

— Човек за нищо не може да разчита на теб — продължаваше тя. — Не ставаш за съпруг, бездарен баща си… Моден писател, няма що! Не успя да възпита родната си дъщеря… Та всеки друг разбира от хора повече от теб! И какво да правя сега? От теб няма никаква полза. Сама, колкото и да се мъча, нищо не мога да постигна. За нея аз съм кръгла нула, за нея всеки мокрец 3 3 мокрец — мокър лишей, паразит по конете, както и название на дребно ракообразно, което обитава влажни места на сушата. Тук се употребява като нарицателно за прокажените — Бел. прев. е сто пъти по-важен от мен. Нищо, ще се усетиш! Щом ти не я учиш, те ще я научат! И на теб някой ден ще ти плюе във физиономията…

— Стига, Лола — каза Виктор и се намръщи. — Все пак, знаеш ли, някак… Аз съм баща, вярно е, но ти все пак си майка… Все другите са ти виновни…

— Махай се! — рече тя.

— Е, виж какво — отвърна Виктор, — нямам намерение да се карам с теб. Ще си помисля. А ти…

Сега тя се беше изправила и направо трепереше, предвкусвайки упреците му и готова с наслада да се хвърли в скандала.

— А ти — рече спокойно той — се опитай да не нервничиш. Ще измислим нещо. Ще ти се обадя.

Излезе в антрето и наметна шлифера си. Шлиферът беше още мокър. Виктор надникна в стаята на Ирма, за да си вземе довиждане, но нея я нямаше. Прозорецът беше широко отворен и дъждът биеше по перваза. На стената се виждаше плакат, на който беше написано с големи красиви букви: „Моля никога да не се затваря прозорецът.“ Плакатът беше намачкан, на места накъсан и с тъмни петна, сякаш многократно го бяха сваляли и тъпкали с крака. Виктор притвори вратата.

— Довиждане, Лола — каза той. Тя не отговори.

Навън вече беше съвсем тъмно. Дъждът забарабани по раменете и качулката му. Виктор се сви и пъхна ръце по-надълбоко в джобовете си. „Ето в тази градинка се целунахме за пръв път — помисли си той. — А тази къща тогава още я нямаше, тук беше незастроено място, а зад него имаше бунище, там ходехме с прашки и стреляхме по котките. В града имаше страшно много котки, а сега нещо не виждам нито една… И тогава изобщо не четяхме, а сега стаята на Ирма е пълна с книги. Какви бяха по мое време дванайсетгодишните момичета? Луничави кикотещи се същества с панделки, кукли, картини със зайчета и снежанки. Винаги на групички от по две или три, шушу-мушу, пакети с бонбончета, развалени зъби. Чистички и спретнати, клеветнички, а най-добрите от тях — точно такива като нас, с ожулени колене, с дивите очи на рис и все гледат да те спънат… Какво е станало, нови времена ли са настъпили? Не — помисли си той. — Не е причината във времената. Тоест не само в тях… А може би детето ми е вундеркинд? Все пак има и вундеркинди. Аз съм баща на вундеркинд. Чест, но и главоболия, и то не толкова чест, колкото главоболия, а и в края на краищата това изобщо не е чест… А ето тази уличка винаги съм я обичал, защото е най-тясната. Така, а ето и уличен бой. Правилно, при нас без това не минава, изобщо не можем без него. При нас е така открай време. И двама срещу един…“

На ъгъла имаше уличен фенер. В осветеното пространство гизнеше кола с брезентов покрив, а до нея двамина с блестящи шлифери превиваха към паважа трети — мокър, с черни дрехи. Тримата напрегнато и тромаво тъпчеха на място върху гладката каменна настилка. Виктор спря, после се приближи. Не му беше ясно какво всъщност се случва. Не приличаше на уличен бой — никой не биеше никого. Още по-малко наподобяваше боричкане от излишък на младежки сили — не се чуваха разпалени провиквания и конско цвилене… Третият, облеченият в черно, изведнъж се изтръгна, падна по гръб и двамата с шлиферите веднага се хвърлиха върху него. В същия момент Виктор забеляза, че вратите на колата са отворени и си помисли, че този, черния, или неотдавна са го измъкнали оттам, или се опитват да го вкарат вътре. Приближи се съвсем до тях и извика:

— Оставете го!

Двамата с шлиферите се обърнаха едновременно и няколко секунди гледаха към Виктор изпод нахлупените си качулки. Виктор успя да забележи само, че са млади и са отворили усти от напрежение. После те с невероятна бързина скочиха вътре, затръшнаха вратите, колата изрева и изчезна в тъмнината. Човекът в черно бавно се изправи и след като го огледа отблизо, Виктор отстъпи крачка назад. Това беше пациент на лепрозориума 4 4 лепрозориум — болница за лечение на проказа. — Бел. прев. — „мокрец“ или „очилатко“, както ги наричаха заради жълтите кръгове около очите — с плътна черна превръзка, закриваща долната половина на лицето му. Той дишаше мъчително тежко, страдалчески мърдайки вежди. По плешивото му теме се стичаше вода.