Аркадий Стругацки - Бръмбар в мравуняка

Той старателно изпълнявал всички препоръчани му процедури за самонаблюдение и дори гледал на положението си с присъщото му малко мрачно чувство за хумор, но решително се отказал от ментокопиране, като се позовал на лични причини. На сто двайсет и осмия ден от началото на експеримента Томас Нилсон загинал там, на Горгона, при обстоятелства, които не изключвали възможността за самоубийство.

За комисията и най-вече за психолозите това било страшен удар. Престарелият Пак Хин обявил, че напуска комисията, зарязал института, учениците си, роднините и се оттеглил от живота в някакъв затънтен край. На сто трийсет и втория ден сътрудникът на „Комкон-2“, който между другото бил длъжен всеки месец да проверява състоянието на кехлибарения калъф, докладвал ужасно смутен, че детонатор номер 02 със знака „Разкривена звезда“ изчезнал безследно. В гнездото, застлано с помръдващите се влакънца на псевдоепителната тъкан, нямало и помен от него, а камо ли прах.

Сега вече. нямало никакво съмнение, че между „подхвърлените деца“ и съответните детонатори съществува някаква, меко казано, полумистична връзка. И никой от членовете на комисията вече не се съмнявал, че в близко бъдеще земляните май няма да могат да се оправят в тази история.

Всичко това и още много други неща ми разказа Екселенц нея вечер, когато се върнахме от музея при него в кабинета.

Вече се зазоряваше, когато той стигна до края на разказа си, замълча, надигна се тежко, без да ме гледа, и тръгна да свари кафе.

— Можеш да питаш — промърмори той.

В този момент май че изпитвах само едно единствено чувство — чувството на огромно, безкрайно съжаление, че научих за всичко това и сега бяхпринуден да участвувам в него. Разбира се, всеки нормален човек на мое място, който води нормален живот и се занимава с нормална работа, би възприел тази история като един от онези фантастични и страшни разкази, които възникват на границата между усвоения Космос и незнайното, достигат до нас изопачени до неузнаваемост и притежават това чудесно качество, че колкото и да са страшни и ужасни, нямат никакво пряко отношение към нашата прекрасна и уютна Земя и не оказват никакво съществено влияние върху всекидневния ни живот — всичко това някой някъде някак вече е оправил, то се оправя сега или непременно ще бъде оправено в най-скоро време.

Ала за съжаление аз не бях нормален човек в този смисъл на думата. За съжаление бях тъкмо един от тези, на които бе отредено да се справят с всичко, което може да стане опасно за човечеството и прогреса. Заради това понякога такива хора като мене попадаха и чужди светове и в чужди роли. Подобни на ролята на имперския офицер във феодалната империя на Саракш, която доскоро беше играл Абалкин.

Разбрах, че сега цял живот ще трябва да мъкна тази тайна на гърба си. Че заедно с тайната поех и една отговорност, за която не бях молил и от която наистина нямах нужда. Че отсега нататък бях длъжен да вземам някакви решения и следователно трябваше най-подробно да си изясня поне това, което другите бяха изяснили преди мен, а добре би било и повече. И следователно да затъна в тази отвратителна тайна — отвратителна както всичките ни тайни и вероятно още по-отвратителна от тях — да затъна в нея още по-дълбоко, отколкото досега. И изпитвах някаква съвсем детинска благодарност към Екселенц, който до последния момент се стара да ме държи настрана от тази тайна. И някакво още по-детинско, почти капризно недоволство, че все пак не издържа.

— Нямаш ли въпроси? — попита Екселенц.

Опомних се.

— Значи предполагате, че програмата е заработила и той е убил Тристан?

— Хайде да разсъждаваме логично — каза Екселенц, докато слагаше чашките, после внимателно наля кафето и седна на мястото си. — Тристан му беше наблюдаващ лекар. Те редовно се срещаха веднъж месечно някъде в джунглите и Тристан му правеше профилактичен преглед. Уж че просто контролираше равнището на психическото напрежение на прогресора, а всъщност за да се убеди, че Абалкин си остава човек. На целия Саракш само Тристан знаеше номера на специалния ми канал. На трийсети май, най-късно на трийсет и първи трябваше да получа от него три седмици — „всичко е наред“. Но на двайсет и осми, в деня, определен за прегледа, той загива. А Лев Абалкин избягва на Земята. Лев Абалкин бяга на Земята, Лев Абалкин се крие, Лев Абалкин ме търси по специалния канал, който беше известен само на Тристан… — Той изпи наведнъж кафето си и замълча, като хапеше устните си. — Според мен ти не си разбрал най-важното. Мак. Сега нямаме работа с Абалкин, а със Странниците. Лев Абалкин вече го няма. Забрави за него. Срещу себе си имаме автомат на Странниците. — Той отново замълча. — Откровено да ти кажа, не мога да си представя такава сила, която би могла да застави Тристан да каже моя номер на когото и да било, камо ли пък на Лев Абалкин. Страхувам се, че него не просто са го убили, а…