Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

Разобличеният магьосник ще бъде изгорен; не е лошо също да бъде тикнат в дранголника и да бъде заставен да прави злато от собствените си изпражнения. Ловкият шпионин от континента ще бъде презавербуван или унищожен. А как би трябвало да се постъпи с разобличения Странник?

Тойво не знаеше отговора на тези и на други подобни въпроси. И никой от неговите познати не знаеше как да отговори. Повечето от тях смятаха, че тези въпроси не са поставени правилно. „Какво ще направиш, ако около винта на моторницата ти се намотае брадата на водния дух? Ще почнеш да я размотаваш? Безжалостно ще я отрежеш или ще хванеш водния дух за провисналите бузи?“ С мен Тойво не разговаряше на тези теми. Не разговаряше, защото, струва ми се, поначало беше убеден, че Биг Бъг, легендарната Бяла дама, изобретателният Мак Сим много отдавна е обмислил всичко, анализирал е всички възможни варианти и е разработил подробен план, съответно утвърден от висшето ръководство.

Аз не го разочаровах. До някое време.

Трябва да кажа, че Тойво Глумов изобщо беше човек с предубеждения. (Та би ли могло да се очаква нещо друго, след като беше фанатик?) Той например изобщо не искаше да признае, че между неговата тема „Посещението на старата дама“ и отдавна разработваната при нас тема „Рип Ван Уинкъл“ 6 6 По заглавието на прочутия разказ на Уошингтън Ървинг. — Б.пр. има някаква връзка. Случаите на внезапни и напълно необясними изчезвания на хора през седемдесетте и осемдесетте години и точно толкова внезапните им и необясними завръщания бяха единствената страна от „Меморандума на Бромбърг“, която той категорично отказа да разглежда и изобщо да вземе под внимание. „Тук Бромбърг неволно е сбъркал — твърдеше той. — Или ние неправилно го разбираме. За какво им е на Странниците хората да изчезват по необясним начин?“ А при това „Меморандумът на Бромбърг“ беше станал неговият катехизис, програма за работа през целия му живот занапред… Очевидно той не можеше и не искаше да признае, че Странниците биха могли да бъдат почти свръхестествено могъщи. Такова признание би превърнало неговия труд в усилия, хвърлени на вятъра. И наистина, какъв смисъл има да тичаш по следите, да издирваш и да се опитваш да заловиш същество, което всеки миг може да се разсее във въздуха и след това да се събере на кое да е друго място?…

Но колкото и да беше склонен към предубеждения, Тойво никога не се опитваше да опровергава установените факти. Помня как той, новопокръстен и още съвсем зелен, ме убеди да се включа в изясняването на трагедията на остров Матуку.

С този случай естествено се занимаваше секторът „Океания“, където за никакви Странници не искаха и да чуят. Но разследването беше единствено по рода си, нищо подобно не беше се случвало в миналото (искрено се надявам, че и в бъдеще няма да се повтори), та за това нас двамата с Тойво ни приеха без възражения.

От незапомнени времена на остров Матуку стърчеше древен полуразнебитен радиотелескоп. Така и не успяхме да разберем кой и защо го е построил.

Островът се смяташе за необитаван, само от време на време тук се отбивала някоя група делфинери, а понякога в прозрачните заливчета на северния бряг можело да се срещнат по двойки ловци на бисери. Обаче както скоро научихме, през последните няколко години там постоянно живеело раздвоено семейство главанаци. (Днешното поколение вече започна да забравя кои са главанаците. Ще напомня, че това е раса на разумни киноиди от планетата Саракш, която едно време много тясно общуваше със земляците. Тези едроглави говорящи кучета с голямо желание ни придружаваха из целия Космос и дори имаха нещо като дипломатическо представителство на нашата планета. Преди трийсет години те избягаха от нас и повече не влязоха в досег с хората.)

В южния край на острова имаше кръгъл вулканичен залив. Той беше неописуемо мръсен и бреговете му бяха покрити с някаква отвратителна пяна. Изглежда, тази гадост имаше органичен произход, защото привличаше безбройни ята морски птици. Впрочем във водите на залива нямаше никакъв друг живот. Там дори водораслите се размножаваха някак насила.

И на този остров ставаха убийства. Едни хора убиваха други и това беше толкова страшно, че в продължение на няколко месеца на никой не му бе дало сърце да съобщи за тези събития на средствата за масово осведомяване.

Доста скоро се изясни, че виновно или по-точно причина за всичко е гигантско силурско мекотело, чудовищно първобитно главоного, което преди известно време се заселило на дъното на вулканичния залив. Някой тайфун трябва да го е запокитил там. Биополето на това чудовище, което от време на време изплувало на повърхността, потискало психиката на висшите животни. По-специално при човека то пагубно намалявало равнището на подбудите, в това биополе човек ставал недружелюбен и саможив, той можел да убие приятеля си, който случайно е изтървал ризата му във водата. И убивал.