Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

— имало ли е сред членовете на по-малката група хора с имунитет към синдрома;

— ако е имало такива, не може ли да се открият причините за имунитета или поне биосоциалнопсихологическите параметри, по които тези хора се отличават от пострадалите.

С тези въпроси се обърнах към самия доктор Мьобиус. Той ми отговори, че този проблем никога не го е занимавал, но интуитивно е склонен да предполага, че е твърде малко вероятно да съществуват такива биосоциалнопсихологически параметри. Като се отзова на моята молба, той се съгласи да поръча в една от своите лаборатории да изследват този проблем, но ме предупреди, че мога да очаквам някакъв резултат не по-рано от два-три месеца.

За да не губя време, се захванах с архивите на медицинския център към Управлението на космическия флот, като се опитах да анализирам данните за всичките 124 пилоти, които редовно са летели по споменатите кръгови маршрути през разглеждания период.

Елементарният анализ показа, че поне за пилотите вероятността да бъдат поразени от „синдрома на пингвина“ е някъде около една трета и НЕ ЗАВИСИ от броя на полетите през „опасния“ сектор. Следователно изглежда твърде вероятно, че: а) две трети от хората имат имунитет към „синдрома на пингвина“ и б) вероятността човек, лишен от този имунитет, да бъде поразен от синдрома, е близка до единица. Именно поради това въпросът по какво се отличават хората с имунитет от тези без имунитет е изключително интересен.

3. Смятам, че е нужно изцяло да цитирам бележката, на доктор Мьобиус към неговата статия „Отново за същността на «синдрома на пингвина».“ Там доктор Мьобиус пише:

„Любопитно съобщение получих от колегата Кривокликов (от Кримския филиал на Втория институт по космическа медицина). След като моят доклад в Рига беше публикуван, той ми писа, че вече от много месеци насам го спохождат сънища, чийто сюжет необикновено много напомня кошмарите на страдащите от «синдрома на пингвина» — той усеща, че виси в безвъздушното пространство, далече от планетите и звездите, не чувствува своето тяло, но го вижда, също както и многобройните космически обекти — и реалните, и някои фантастични. Но за разлика от страдащите от «синдрома на пингвина» в тези мигове той не изпитва никакви отрицателни емоции. Напротив, това, което става, му изглежда интересно и приятно. Той си представя, че е самостоятелно небесно тяло, което се движи по избрана от него траектория. Самото движение му доставя удоволствие, понеже той се движи към някаква цел, която му обещава да преживее много интересни неща. Звездните купове, мъждукащи в бездната, сами по себе си предизвикват у него чувството на неясен възторг и така нататък. Дойде ми наум, че в лицето на колегата Кривокликов се сблъсквам със случай на някаква инверсия на «синдрома на пингвина», която би представлявала голям теоретичен интерес в светлината на съображенията, изложени от мен в статията. Скоро обаче бях разочарован: оказа се, че колегата Кривокликов никога в живота си не е летял със звездолетите от типа «Призрак-17-пингвин». Впрочем все още се надявам, че инверсията на «синдрома на пингвина» съществува реално като психическо явление и ще бъда благодарен на всеки лекар, който прояви добра воля и ми съобщи нови данни по този повод.“

Справка:

Кривокликов, Иван Георгиевич, сменен лекар-психиатър в базата „Лембой“ (на ЕН 2105) през разглеждания период многократно е летял по маршрута Земя-Редут-ЕН 2105 със звездолети от различни типове. Според данните на ГВИ сега се намира в базата „Лембой“.

По време на личния разговор с доктор Мьобиус установих, че през последните години той е открил „положителна“ инверсия на „синдрома на пингвина“ у още двама души. Докторът отказа да съобщи имената им, като се позова на лекарската етика.

Не се наемам по-обстойно да тълкувам появата на тази инверсия на „синдрома на пингвина“, но ми се струва, че хората, у които тя е възникнала, очевидно са значително повече, отколкото ни е известно до този момент.

(Край на третия документ)

Цитирах тук третия документ не само защото беше един от най-обещаващите доклади на Тойво Глумов. Като го четях и препрочитах, почувствувах, че май за първи път попадаме на истинска следа, но впрочем тогава и през ум не ми мина, че от това донесение ще започне оная поредица от събития, която ще изиграе решаваща роля за моето приобщаване към Голямото откровение.

На 21 март прочетох доклада на Тойво за „синдрома на пингвина“.