Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

Горе-долу по това време Тойво е разговарял в своята стая с Гриша Серосозин. Сега ще възстановя техния разговор, преди всичко за да видите какво настроение цареше по това време и накъде бяха насочени мислите на моите сътрудници. Но само като качество. Количественото съотношение си беше, както по-рано: на едната страна — Тойво, сам-самичък, а на другата — всички останали.

Гриша Серосовин влезе, както обикновено, без да почука, спря се на прага и попита:

— Може ли да поговорим малко?

Тойво сложи настрана „Вертикалният прогрес“ (творението на анонимния К. Оксовю) и като сведе глава, огледа Гриша.

— Може. Само че смятам скоро да си ходя.

— Сандро пак ли го няма?

Тойво погледна към бюрото на Сандро. То беше празно и безупречно чисто.

— Да. Трети ден.

Гриша седна зад бюрото на Сандро и вирна крак връз крак.

— А ти къде изчезна вчера? — попита той.

— В Харков.

— Аха, значи и ти беше в Харков?

— Че колко души ходиха?

— Ами почти всички. През последния месец май че целият отдел ходи до Харков. Слушай, Тойво, виж за какво съм дошъл при теб. Ти нали се занимава с „внезапните гении“?

— Да. Само че отдавна. По-миналата година.

— Спомняш ли си Соди?

— Помня го. Бартоломю Соди. Математикът, който стана изповедник.

— Точно така. За него става дума — каза Гриша. — В сведението за Соди се натъкнах на едно изречение. Цитирам: „Има данни, че малко преди превъплъщението Б. Соди е преживял лична трагедия.“ Ако ти си съставял това сведение, имам два въпроса. Що за трагедия е било това и откъде си изровил тези данни?

Тойво протегна ръка и извика своята програма на терминала. Подборът и сортирането на информацията бяха завършили, сега програмата обработваше резултатите. Без да бърза, Тойво се захвана да подрежда бюрото си. Гриша търпеливо го изчакваше. Беше свикнал.

— Щом там е написано, че „има данни“ — каза Тойво, — значи тези данни съм ги получил от Биг Бъг.

Той замълча. Гриша почака още малко, размени местата на кръстосаните си крака и рече:

— Някак си не върви за такава дреболия да ходя при Биг Бъг. Добре, ще гледам да мина и без това… Слушай, Тойво, не ти ли се струва, че в последно време нашият Биг Бъг е един такъв изнервен?

Тойво повдигна рамене.

— Може би — каза той. — Президентът е съвсем зле. Горбовски, казват, бил на смъртно легло. А пък нали той ги познава. И при това добре.

Гриша рече замислено:

— Между другото, ако искаш да знаеш, аз също познавам Горбовски. Помниш ли… всъщност тогава ти не беше при нас… когато се самоуби Камил. Последният от Дяволската дузина. Всъщност за тебе, разбира се, случаят с Дяволската дузина също е… вятър и мъгла. Аз например оттогава така и нищо не съм чувал за него… Е, самото самоубийство като факт, а по-точно би трябвало да се каже — саморазрушението на този нещастен Камил — не предизвика никакво съмнение. Но не беше ясно защо го направи? Наистина явно личеше, че животът не му се услажда, през последните сто години той беше абсолютно самотен… Ние с тебе даже не можем да си представим такава самота… Но думата ми не беше за това. Биг Бъг тогава ме изпрати при Горбовски, защото се оказа, че навремето той бил близък с този Камил и даже се опитвал някак си да го приобщи… Ти чуваш ли ме какво ти говоря?

— Да — рече Тойво, след като кимна няколко пъти.

— Знаеш ли какъв вид имаш?

— Знам — каза Тойво. — Приличам на човек, който усилено мисли за нещо свое. Вече си ми го казвал. Няколко пъти. Много е шаблонно. Не смяташ ли?

Вместо отговор Гриша внезапно извади от горното си джобче автоматична писалка и я запрати право по главата на Тойво — като копие през цялата стая. Тойво хвана писалката с два пръста във въздуха на няколко сантиметра от лицето си и рече:

— Мудно.

„Мудно“ — написа той на листа пред себе си.

— Вие ме щадите, милостиви господине — продължи Тойво. — А от милост нямам нужда. Твърде вредна е за мене.

— Виж какво, Тойво — искрено загрижен каза Гриша, — знам, че имаш добра реакция. Чак блестяща не е, но е добра, първокласна реакция на професионалист. Обаче видът ти… Разбери ме, като твой треньор по субакс просто смятам, че съм длъжен от време на време да проверявам способен ли си да реагираш на това, което те заобикаля, или наистина си изпаднал в каталепсия…

— Все пак днес съм уморен — рече Тойво. — Програмата свършва вече. Ей-сега ще излязат резултатите и си тръгвам.