Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

След това се срещнах с Борис Лаптев. Ето най-важната част от нашия разговор:

Аз: Ти си единственият човек, който през цялото време е бил с Магьосника от тръгването до завръщането на Саракш. Не забеляза ли нещо по-особено, което да бие на очи?

Борис: Ама че въпрос! Това ми напомня, дето питали камилата: „Защо ти е крива шията?“ Пък тя отвърнала: „Че кое ми е право?“

Аз: И все пак? Опитай се да си спомниш как се държа той през цялото време. Нали в края на краищата все нещо трябва да се е случило, щом изведнъж е взел да хвърля къчове!

Борис: Виж какво, познавам Магьосника от две земни години. Той е неизчерпаемо същество. Отдавна съм махнал с ръка и даже вече не се опитвам да проумея що за човек е. Така че какво да ти кажа? Него ден той имаше пристъп на депресия, както наричам аз това негово състояние. От време на време го спохожда без всякакви видима причина. Той става мълчалив и ако понякога си отваря устата, то е само за да изрече някоя гадост. нещо злъчно. Така беше и този ден. Докато летяхме с него от Саракш, всичко беше наред, той редеше афоризъм след афоризъм, шегуваше се с мен, даже си тананикаше… Но още в Мирза Чарла внезапно помръкна, с Логовенко почти не разговаря, а когато заедно с Гайдай тръгнахме из института, заприлича направо на черен облак. По едно време взех да се страхувам, че току ще вземе да обиди някого, но тогава той явно сам почувствува, че така повече не бива, прибра си жилото и драсна, та да му е мирна главата. А после чак до Саракш мълча… само дето в Мирза Чарла се огледа сякаш на прощаване и с един такъв противен писклив глас кресна: „Да вижда гори и планини, облаци и небеса, а да не вижда нещо, което му е под носа.“

Аз: Какво значи това?

Борис: Ами някакви детски стихчета, Едновремешни.

Аз: Според теб какво искаше да каже?

Борис: Абе нищо не искаше да каже. Целият свят му беше крив и аха-аха да почне да хапе. Разбрах само, че трябва да си държа езика зад зъбите. И така двамата с него си мълчахме чак до Саракш.

Аа: И това ли беше всичко?

Борис: Това. Само дето малко преди да кацнем, той промърмори — пак ни в клин, ни в ръкав — да сме били почакали, докато слепите не видят окатия, А когато минахме оттатък Синята змия, ми махна с ръка и дето се вика, се разтвори в джунглите. И забележи, дори благодаря не каза, нито пък на гости ме покани.

Аз: Нищо повече ли не можеш да кажеш?

Борис: Абе ти какво искаш от мене? Да, на Земята нещо никак не му хареса. Но какво по-точно, не благоволи да сподели с мен. Нали ти казвам: нито можеш да разбереш, нито можеш да предскажеш какво става в главата на това същество. Може пък Земята да няма нищо общо с това. Просто може него ден да го е свил стомахът — в широкия смисъл на думата, разбира се; в много широк смисъл, космически…

Аз: Значи смяташ, че това са все случайности — дето в детските стихчета онзи там не вижда нищо, а след това за слепите и окатия?

Борис: Виж какво. За слепите и окатия там. при тях на Саракш, в Пандея има такава поговорка: „Когато слепите видят окатия.“ По смисъл тя е също като нашето „На кукуво лято“ или, да речем, „Когато цъфнат налъмите“. Явно той искаше да каже, че нещо никога няма да стане. А стихчетата бяха ей така — от желание да се заяжда по принцип. Просто той се гавреше, само дето не разбра с кого. Трябва да е било с онзи самохвалко, японеца.

Предварителни изводи:

1. Не успях да открия никакви сведения, които биха ни помогнали да намерим Магьосника на Саракш.

2. Не мога да дам никакви препоръки как да продължи търсенето му.

(Край на осмия документ)

На 6 май вечерта ме прие нашият президент Атос-Сидоров. Взех със себе си най-интересните материали, а същността на работата, както и предложенията си, му изложих устно. Той вече беше страшно болен, лицето му беше посивяло като суха пръст, мъчеше го задух. Твърде дълго отлагах това посещение — той нямаше сили дори да се учуди както трябва. Рече ми, че ще прегледа материалите, ще си помисли и утре ще ми се обади.

На 7 май целия ден седях в кабинета ей и чаках да ме извика. Той не ме потърси. Вечерта ми съобщиха, че е получил много силен пристъп, едва е оживял и сега е в болницата. И отново всичко се стовари на моята глава, и то така, че ми смаза кокалите и душата ми отиде чак в зъбите.

Отгоре на всичко на 8 май получих отчета на Тойво за посещението му в Института на чудаците. Отметнах в списъка си неговата фамилия, вкарах донесението му в регистратора и се захванах да измисля задача за Петя Силецки. До този момент от моите хора и института не бяха ходили само той и Зося Морозова.