Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

— Малая Пеша е — каза Тойво.

— Ами тогава трябва да го знаете… Григорий Александрович Яригин… Доколкото разбрах, той живее тук всяко лято… — Внезапно непознатият радостно закрещя, като сочеше с ръка: — Ей там, ей в онази вила! Там, на верандата, виси моят шлифер.

Тутакси всичко се изясни. Непознатият се оказа свидетел. Казваше се Анатолий Сергеевич Криленко, беше зоотехник и наистина работеше в степната зона — в Азгирския аграрен комплекс. Вчера на годишното изложение на новости в Архангелск той съвсем случайно се сблъскал със своя съученик и приятел Григорий Яригин, с когото не се били виждали цели десет години. Разбира се, Яригин го замъкнал със себе си тука, в тази… ех, пак ми изхвръкна от главата… да де, Малая Пеша. Прекарали вечерта чудесно, само тримата — той, Яригин и жената на Яригин Еля, разходили се с лодка, скитали из гората, към десет часа се върнали у тях, ей в оная къща, вечеряли я после излезли на верандата да пият чай. Било съвсем светло, откъм реката се чували детски гласове. Топло било, а отвъдполярните ягоди миришели чудно хубаво. А след това Анатолий Сергеевич Криленко внезапно съгледал очи…

На това място, което беше най-важното за следствието, разказът на Анатолий Сергеевич стана, меко казано, неясен. Сякаш той се мъчеше да преразкаже някакъв зловещ и объркан сън.

Очите се взирали от градината… бавно се приближавали, но през цялото време оставали в градината… Две огромни, отвратителни наглед очи… От тях през цялото време нещо течало… А отляво, встрани, имало и трето… Или пък били три?… И нещо се леело, леело и преливало през парапета на верандата и вече потекло към стъпалата… При това било абсолютно невъзможно да помръднеш… Григорий изчезнал някъде и никакъв не се виждал. Еля била уж наоколо, но и тя не се виждала, само се чувало как истерично пищи… или се смее… Тогава вратата на стаята широко се разтворила. Стаята била пълна някъде до кръста с леко помръдващи пихтиести трупове, а очите на тези трупове били там, отвън, зад храстите…

Тук трагедията свършила или по-скоро се превърнала в комедия. Нулевият транспорт захвърлил Анатолий Сергеевич в селището Рузвелт на остров Петър Първи. Той е в Морето на Белингсхаузен, термометърът показвал минус четиридесет и девет градуса, скоростта на вятъра била осемнадесет метра в секунда и както обикновено по време на тамошната зима, селището било пусто.

Впрочем климатичната уредба в клуба на полярниците работи на автоматичен режим и вътре било топло и уютно… По риза и къси панталони, още мокър от изпития чай и преживения ужас, Анатолий Сергеевич най-сетне могъл да си отдъхне и полека-лека да се окопити. И щом идва на себе си, както трябва и да се очаква, преди всичко го обзема непоносим срам, той разбира, че панически е избягал като последния страхливец — за такива страхливци му се било случвало да чете само в историческите романи. Той си спомня, че е изоставил Еля и най-малко още една жена, която му се мярнала в съседната къща. Сеща се за детските гласове край реката и разбира, че е зарязал и тия деца. Обзема го безумен подтик да действува, но има нещо, на което трябва да се обърне внимание: този подтик се явява доста късно и, второ, дори когато вече се е породил, той твърде дълго време съжителствува с непоносимия ужас при мисълта, че трябва да се върне там, на верандата, в зрителното поле на кошмарните течащи очи, при отвратителните пихтиести трупове…

Шумната група от поизмръзнали глациолози, която тромаво нахълтала в клуба, заварила Анатолий Сергеевич да кърши ръце от мъка: той все още не можел да реши какво да прави. Глациолозите напълно му съчувствували, докато слушали как той разправя какво е преживял, и с голямо въодушевление решили да се върнат на страшната веранда заедно с него. Тутакси обаче станало ясно, че Анатолий Сергеевич не знае не само нула-Т-индекса на селището, но е забравил даже и името му. Той можал само да каже, че това селище е близо до Баренцево море, на брега на малка река, в зоната на от-въдполярннте борови гори. Тогава глациолозите на бърза ръка натъкмили Анатолий Сергеевич в подходяща премяна за местния климат и във фучащата виелица го завлекли до щаба на селището направо през огромните преспи, съпровождан от гигантски страховити кучета… И ето че в щаба, пред терминала на Големия вселенски информатор на някой от полярниците му хрумнала твърде разумната мисъл, че това няма да е шега работа. Тези чудовища без съмнение трябва да са изтървани или от някоя зоологическа градина, или — да те хване страх само като се сетиш! — от някоя лаборатория, където създават биомеханизми. Така или иначе, момчета, всяка самодейност от наша страна ще бъде ни в клин, ни в ръкав, просто трябва да съобщим в аварийната служба.