Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

Изпаднах в жестока безизходица, защото нямаше с кого да си поговоря. Първо, нямах никакви предложения. А, второ, сега не знаех с кого мога да поговоря и с кого вече не бива. Много по-късно разпитах моите момчета: не им ли се е сторило, че в тези зловещи (за мен) априлски дни на 99 година съм се държал някак странно. По това време Сандро беше затънал в темата „Рип Ван Уинкъл“ и самият той се беше шашнал, затова нищо не бе забелязал. Гриша Серосовин твърдеше, че тогава твърде много се засилила склонността ми да избягвам да отговарям на всякакви въпроси и на всички инициативи от негова страна съм отвръщал със загадъчна усмивка. А Кикин си беше Кикин: на него още тогава „всичко му било ясно“. Пък Тойво Глумов несъмнено трябва да се е вбесявал от моето поведение. И се е вбесявал. Аз обаче наистина не знаех какво да правя! Погвах един след друг сътрудниците си в Института на чудаците и всеки път чаках да видя какво ще излезе от това, но нищо не излизаше, аз натирвах следващия и отново чаках.

По това време Горбовски умираше у дома си в Краслава.

В същото време Атос-Сидоров се канеше отново да влезе в болницата и не беше сигурно дали ще се върне оттам.

Междувременно Даня Логовенко за първи път от много години насам се самопокани у дома на чаша чай и като се захласна в спомените си, цяла вечер дрънка празни приказки.

По това време още нищо не бях решил.

И тогава се развихриха събитията в Малая Пеша.

През нощта на пети срещу шести май аварийната служба ме вдигна от леглото. В Малая Пеша (на река Пеша, която се влива в Баренцево море при залива Чешская Губа) се появили някакви чудовища и сред жителите на селището избухнала паника. Аварийната група се отправила натам и разследването започнало.

Според установените правила бях длъжен да изпратя на местопроизшествието някой от своите инспектори. Пратих Тойво.

За съжаление донесението-доклад на инспектор Глумов за събитията в Малея Пеша и за неговите действия, изглежда, се е затрило някъде. Във всеки случай не успях да го открия. А пък много ми се иска да предам колкото се може по-подробно как Тойво проведе това разследване, затова се налага да възстановя събитията по памет и въз основа на разговорите ми с участниците в това произшествие.

Лесно ще забележите, че при възстановяването на това събитие (както и в останалите случаи, когато се налага да възстановявам някое събитие) освен напълно достоверните факти, използвам и разни описания, метафори, епитети, диалози и други елементи на художествената литература. Все пак много държа читателят да види пред себе си живия Тойво такъв, какъвто го помня. А в този случай само документите не стигат. Всъщност, ако искате, можете да гледате на възстановяването на събитията като на особен род свидетелски показания.

Отвисоко селището Малая Пеша изглеждаше така, както това селище би трябвало да изглежда в четири часа сутринта. Сънливо. Мирно. Пусто. Десетината разноцветни покрива бяха наредени в полукръг край обраслия с трева площад, наоколо бяха пръснати глайдери, а жълтата сграда на клуба беше кацнала на ската над реката. Реката изглеждаше неподвижна, много студена и неприветлива, белезникави кичури мъгла висяха над тръстиките на отсрещния бряг. На стъпалата пред входа на клуба, вирнал глава, стоеше човек и следеше с поглед глайдера. Лицето му се стори на Тойво познато и в това нямаше нищо чудно, защото Тойво познаваше мнозина от аварийната бригада, навярно всеки втори.

Той приземи глайдера близо до входа и скочи на мократа трева. Утрото тук беше студено. Мъжът пред него беше с топло яке, отрупано със специални джобове и гнезда за разните там бутилки, регулатори, гасители, възпламенители и останалите вещи, нужни за старателното носене на аварийната служба.

— Здравейте — каза Тойво. — Казвате се Базил, нали?

— Здравейте, Глумов — отвърна той, като протегна ръка. — Точно така, Базил. Защо се забавихте толкова?

Тойво му обясни, че кой знае защо нула-Т-връзката с Малая Пеша е прекъсната и той се бе прехвърлил до Нижняя Пеша, където се бе наложило да вземе глайдер и да загуби цели четиридесет минути, за да прелети надлъж по реката.

— Ясно — каза Базил и погледна към клуба. — Така си и мислех. Разбирате ли, в паниката те направо са съсипали кабината на нулевия транспорт…

— Значи никой досега така и не се върна?

— Никой.

— И нищо друго не е ставало?

— Нищо. Нашите завършиха огледа преди час и половина, нищо съществено не намериха и се върнаха в службата да правят анализи. Мене ме оставиха тук да не пускам никого и аз през цялото време се мъчих да оправя кабината за нулевия транспорт.