Аркадий Стругацки - Времето на дъжда

— Всички сте се побъркали — сърдито и смутено рече Виктор.

Той се обърна, ритна вратата и излезе на външното стълбище. Дъждът сякаш само това чакаше. Току-що лениво си ръмеше, а сега изведнъж се изля същински порой. Мокрецът тихо запъшка, вдигна глава и неочаквано дишането му се учести, сякаш някой го гонеше. Виктор все още се бавеше, като инстинктивно се оглеждаше да намери поне някакъв навес.

— Пуснете ме на земята — каза мокрецът.

— В локвата ли? — злъчно и тъжно попита Виктор.

— Няма значение… Сложете ме долу.

Виктор внимателно го положи върху теракотените плочи на стълбището и мокрецът веднага разпери ръце и се протегна. Десният му крак беше неестествено извит, а от светлината на синята лампа огромното му чело изглеждаше мъртвешко бяло. Виктор седна на стъпалото до него. Много му се искаше да влезе в преддверието, но как можеше да остави ранения човек под проливния дъжд, а той да се вмъкне на топло. Днес кой знае колко пъти ме нарекоха глупак? — помисли си той, като изтри с длан лицето си. Уф, май че доста пъти. И изглежда, в това има и малко истина, защото глупак, тъпанар, кретен и така нататък всъщност означава невежа, които упорствува в своето невежество. Боже, ама на него наистина му е по-добре под дъжда! И очите си отвори, а пък те са едни такива странни… Мокрец, помисли си той. Да, изглежда, по-скоро е мокрец, отколкото очилат 5 5 Като всички ракообразни и мокриците дишат с помощта на хриле, които винаги трябва да са влажни. Затова щом попаднат на сухо място, мокриците бързо загиват. — Б.пр. . Какъв ли вятър го е довял в този капан? И изобщо откъде са се взели тук тия капани? Втори мокрец срещам днес, и двамата имат неприятности. Те имат неприятности и аз заради тях имам неприятности…

Диана говореше по телефона в преддверието. Виктор се ослуша.

— Кракът!… Да. Костта е счупена… Добре. По-бързо, чакаме ви.

Виктор видя през остъклената врата как тя постави слушалката и се затича нагоре по стълбите. Май че нещо около мокриците в нашия град в последно време не е наред. Някаква шумотевица се вдига около тях. Нещо са взели да пречат на всички, даже на директора на гимназията. Даже на Лола, спомни си той изведнъж. Май и тя ги проклинаше за нещо… Погледна към мокреца. Оня го наблюдаваше.

— Как се чувствувате? — попита Виктор.

Мокрецът мълчеше.

— Имате ли нужда от нещо? — запита го Виктор, като повиши глас. — Глътка джин например?

— Не викайте каза мокрецът. — Чувам ви.

— Боли ли много? — съчувствено попита Виктор.

— А вие как мислите?

Изключително неприятен човек, помисли си Виктор. Всъщност какво ме интересува — срещнахме се, а после всеки по своя път. Сигурно много го боли…

— Нищо… — каза той. — Потърпете още малко. Ей-сега ще дойдат да ви вземат.

Мокрецът нищо не отвърна, челото му се намръщи и той затвори очи. Заприлича на мъртвец — проснат и неподвижен под проливния дъжд. Диана изскочи от преддверието с лекарска чанта, седна до него и взе да прави нещо на счупения крак. Мокрецът тихо запъшка, но Диана не изрече няколко успокоителни думи, както обикновено правят лекарите в такива случаи.

— Да ти помогна ли? — попита Виктор.

Тя не отвърна. Той стана и тогава Диана, без да извръща глава, рече:

— Почакай, не си тръгвай.

— Не си тръгвам — каза Виктор.

Той гледаше как тя умело поставя шина ма крака.

— Пак ще потрябваш — рече Диана.

— Не си тръгвам — повтори Виктор.

— А ако искаш, можеш да изтичаш догоре. Докато все още има време, изтичай, пийни нещо и после веднага се връщай.

— Нищо — каза Виктор. — Ще мина и без това.

После някъде иззад пелената на дъжда се дочу рев на мотор, светнаха фарове. Виктор видя един джип внимателно да завива към вратата. Джипът бързо стигна до стълбището и от него тромаво се измъкна Юл Голем със своето грубо наметало. Изкачи се по стъпалата, наведе се над мокреца и му хвана ръката. Мокрецът глухо каза:

— Никакви инжекции.

— Добре — рече Голем и погледна Виктор. — Носете го.

Виктор взе мокреца на ръце и го понесе към джипа. Голем го изпревари, отвори вратата и се пъхна вътре.

— Дай го насам — рече той в тъмнината. — Не, с краката напред… По-смело… Придържай му гърба…

Той сумтеше и мърдаше в джипа. Мокрецът отново изръмжа и Голем му рече нещо неясно, а може би изруга нещо от рода на „И шестолъчки ще ви окачват“. После излезе навън, затвори вратата и докато сядаше зад волана, попита Диана:

— На тях обадихте ли се по телефона?