Аркадий Стругацки - Времето на дъжда

— Докога ли ще вият?

— Не знам. Нас какво ни засяга?

Тя се обърна на една страна, положи глава на рамото му и се оплака:

— Студено ми е.

Те се повъртяха, докато се напъхат под одеялото.

— Недей да спиш — рече той.

— Аха — промърмори тя.

— Добре се чувствуваш, нали?

— Аха.

— Ами ако опитам насила?

— Аха… Престани, заболя ме.

— Виж какво, не може ли да поживея тука, да речем, една седмица.

— Може.

— А къде?

— Искам да спя. Позволи на горката пияна жена да поспи.

Той млъкна и се укроти. Лежеше, без да мърда, а тя вече спеше. Така и ще направя, помисли си. Тук ще бъде хубаво и тихо. Само вечер ще е по-шумно. Пък може и вечерите да са тихи. Та Росшепер няма да пиянствува всяка вечер я, нали трябва да се лекува… Защо да не поживея тук три-четири дни… или пет-шест… и по-малко ще пия, може изобщо да не пия, а ще поработя… толкова отдавна не съм работил… За да започне да работи човек, трябва хубаво да му домъчнее за работата, така че нищо друго да не му се иска да прави… Беше задрямал, но се стресна. С Ирма какво да правя… Ще взема да пиша на Роц-Тусов, ето какво ще направя. Няма да се измъкне Роц-Тусов, страхливецът. Дължи ми деветстотин крони… Когато става дума за господин Президента, няма никакво значение, всички ставаме страхливци. Защо всички сме такива страхливци? Всъщност от какво се боим? Ами от промените се боим. Човек няма да може да влезе в кръчмата на писателите и да обърне една чаша чисто за освежаване… Портиерът няма да му се кланя… и изобщо няма да има портиери, него самия ще го направят портиер. Лошо е, ако те пратят в мините… виж, това наистина е лоша работа… Но такова нещо се случва рядко, времената вече са други… поомилостивиха се нравите… Сто пъти съм мислил за това и сто пъти съм откривал, че, общо взето, няма от какво да се страхувам и все пак се страхувам. Защото това е тъпа сила, помисли си. Страшно нещо е, когато срещу теб се изправи тъпа и груба сила, неуязвима като свинска зурла с четина, нито логиката я уязвява, нито емоциите… И Диана ще загубя…

Той задряма и отново се събуди, защото под отворения прозорец някакви разговаряха на висок глас и пръхтяха като животни. Взеха да пращят храсти.

— Не мога да ги натикам в затвора — дочу се пиянският глас на полицейския началник. — Няма такъв закон…

— Ще го измислим — разнесе се гласът на Росшепер. — Аз депутат ли съм или не?

— А съществува ли закон, който позволява край града да има разсадник на зараза? — изкряка кметът.

— Ще го измислим — упорито настоя Росшепер.

— Те не са заразни — с тънък глас изблея директорът на гимназията. — Имам предвид, че от медицинска гледна точка…

— Ей, гимназийо — каза Росшепер, — да не забравиш да се разкопчаеш.

— А съществува ли закон да разоряват честните хора? — изкряка кметът. — Да ги разоряват, а? Съществува ли такъв закон?

— Ще го измислим, ти казвам! — рече Росшепер. — Аз депутат ли съм или лукова глава?

С какво да ги халосам по главите? — помисли си Виктор.

— Росшепер! — каза полицейският началник. — Ти приятел ли си ми? Аз тебе, подлецо, на ръце съм те носил. Аз тебе, подлец такъв, съм те избирал. А сега те се шляят из града, разнасят зараза, а аз нищо не мога да направя. Няма закон за тях, разбираш ли?

— Ще има — каза Росшепер. — Казвам ти, ще го измислим. Във връзка със замърсяването на атмосферата…

— Нравствената! — добави директорът на гимназията. — Нравствената и моралната…

— Какво?… Във връзка със замърсяването на атмосферата и поради това, че прилежащите към района язовири не могат достатъчно да се зарибят… заразата трябва да се ликвидира и да се организира преместването й в някоя отдалечена местност. Ще ти свърши ли работа?

— Дай да те разцелувам — каза шефът на полицията.

— Браво! — викна кметът. — Умна глава. Дай и аз…

— Дреболия! — рече Росшепер. — Нищо работа… Ще изпеем ли още една? Не, няма нужда. Да вървим да пием по още една малка.

— Правилно. По една малка — и вкъщи.

Храстите отново запращяха. Росшепер каза вече някъде отдалеч: „Ей, гимназийо, забравихте да се закопчаете!“, и под прозореца отново стана тихо. Виктор задряма, пред очите му се извъртя някакъв незначителен сън, а после се разнесе телефонен звън.

— Да — дрезгаво рече Диана. — Да. Аз съм… — Тя се изкашля. — Нищо, нищо, слушам ви… Всичко беше наред. Според мен беше доволен… Какво?

Диана разговаряше, преметната през Виктор, и той внезапно почувствува как тялото й се напрегна.