Аркадий Стругацки - Второто нашествие на марсианците ((Записки на един здравомислещ))

В разгара на разговора изведнъж усетих нечие дишане току зад лявото си ухо и с крайчеца на окото улових някакво движение съвсем до себе си. Изведнъж си спомних тайнственото посещение и рязко се обърнах, но там се оказа прислужницата на мадам Персефона, дошла да моли за нещо по-сигурно. Търсейки препарат, който би удовлетворил мадам Персефона, Ахилес хлътна в лабораторията и очевидно нямаше намерение да се връща, докато не си отида. Тръгнах си с нескрита ирония.

На донорния пункт ме очакваше приятна изненада: съответните анализи показват, че поради моите хронични вътрешни заболявания стомашният ми сок трябва да бъде определен като първо качество, следователно за сто грама вече ще ми плащат четиридесет процента повече от останалите. Нещо повече, дежурният фелдшер намекна, че ако употребявам в умерени, но достатъчни количества синьовица, мога да премина в екстра качество и ще получавам за сто грама седемдесет-осемдесет процента повече. Да не ми е уроки, но, струва ми се, че най-после и на мен мъничко ми провървя.

В най-розово настроение тръгнах към кръчмата и прекарах там до късна вечер. Беше много весело. Първо, Япет продава вече само синьовица, която околните фермери му доставят на едро. От нея се оригваш неприятно, но е евтина, леко се пие и дава приятно, весело пиянство. Много ни развличаше един от младите хора с тесни сака. Така и не се научих да ги различавам, до тази вечер изпитвах към двамата съвсем естествена неприязън, споделяна от повечето от нашите. Обикновено тези страшни убийци на господин Лаомедонт прекарваха — заедно или поотделно — в кръчмата цялото време от обяд до затварянето й — седяха на бара, пиеха и вироглаво мълчаха, сякаш не виждаха никого наоколо. Обаче днес единият изведнъж напусна бара, тръгна към нашата маса и когато ние настръхнало замълчахме, в настъпилата тишина той поръча пиене за цялата компания. След това седна между Полифем и Силен и тихо произнесе: „Еак.“ Отначало решихме, че се оригва, и Полифем по стар навик му отвърна: „Наздраве.“ Обаче младият човек малко обидено поясни, че Еак е неговото име и че е кръстен така в чест на сина на Зевс и Егина, бащата на Теламон и Пелей, дядото на Еант Великий. Полифем веднага поднесе извиненията си и предложи да пием за здравето на Еак, така че инцидентът беше изгладен. Ние също се представихме и много скоро Еак се почувствува сред нас като у дома си. Той се оказа сладкодумен разказвач, скъсахме си коремите от смях.

Особено ни хареса как те насапунисвали подовете на гостната, разсъбличали госпожичките и си играели на гоненица. При тях това се наричало „игра на гоненка“ и разказваше всичко по един ужасно смешен начин. Трябва да призная, че ние се срамувахме заради нашата провинциална затънтеност, че никога не сме и чували за подобно нещо и затова много уместен се оказа карнавалът на нашите млади безделници от компанията на господин Никострат.

Те се появиха на площада и водеха за връвчица след себе си рижочервен петел. Господи, колко смешно беше! Пеейки „Ниоба, Ниобея“, те прекосиха целия площад и право в кръчмата. Окупираха бара и поръчаха за себе си бренди, а за петела — синьовица. При това на всеослушание обявиха, че празнуват настъпването на половата зрелост на петела и канят всички желаещи да участвуват. Едва не се пукнахме. Еак също се разсмя, така че градчето ни — като център на остроумни развлечения — беше реабилитирано в очите на този столичен жител.

Още по-интересно стана, когато дойде Ахилес и съобщи, че от заседателната зала на кметството са откраднати шест полутапицирани стола. Пандарей веднага обследвал местопрестъплението и твърдял, че попаднал на следа. Казва, че похитителите били двама, единият от които носел велурена шапка, а другият имал шест пръста на десния крак, но, общо взето, всички са убедени, че е работа на градския ковчежник. Злъчният Парал направо си го каза: „Ето сега той пак се измъкна. Сега всички ще говорят за тези тъпашки столове и ще забравят за последното разхищение.“

Като се върнах в къщи, Харон още беше в редакцията и вечеряхме тримата.

Гледам през прозореца. Бездънното небе е разгърнало над града дивна лятна нощ, обсипана с милиарди блещукащи звезди. Топлият ветрец носи вълшебни аромати и милва клоните на заспалите дървета. Носи се лекото жужене на заблудена в тревата светулчица, бързаща за среща със своя изумруден любим. Сън и благодат са се спуснали над умореното от дневния труд градче. Не, все пак не става. Ама нейсе. Исках да кажа, че е красиво, когато над града — символи на мира и безопасността — безшумно преминават към висините сияещи с вълшебна светлина огромни летящи кораби, очевидно не наши.