Аркадий Стругацки - Второто нашествие на марсианците ((Записки на един здравомислещ))

Затруднени, обърнахме се за консултация към Калаид, но и това, разбира се, завърши без успех. Калаид след продължителни конвулсии, които цялата кръчма следеше в мъчително очакване, изтърси само: „П-п-полицаят на трийсет години си е вече ст-т-тарец, ако искаш да зн-наеш.“ Тези думи имаха отношение към някакъв полузабравен разговор, протекъл още на „петачето“ и преди обяд, и въобще предназначен не за нас, а за Пандарей, който отдавна вече беше дежурен. Ние оставихме Калаид да мъти отговора на въпроса ни, а самите се впуснахме в измишльотини. Силен предположи, че цивилизацията на Марс е във физиологична безизходица, не могат вече да си отделят собствен сок и трябва да усвояват други, източници. Япет подаде глава иззад бара, заявявайки, че марсианите използуват стомашния сок като фермент при производството на особен вид енергия. „От типа на атомната“ — добави той след размишления. А глупакът Димант, който никога не е блестял със смел полет на фантазията, рече, че за марсианците човешкият стомашен сок е онова, което е за нас конякът или бирата, или, да речем, хвойновата водка, и с това изявление изпорти апетита на всички, които в този момент замезваха. Някой предположи, че марсианите добиват от стомашния сок злато или други редки метали, и това явно неграмотно предположение подтикна Морфей към много точна мисъл. „Старчета — каза той, — дали злато добиват или енергия, всъщност е все едно, а трябва да сме наясно, че нашият стомашен сок е нещо много важно за марсианите. Дали не ни прекарват, а?“ Отначало никой не го разбра, но после включихме, че никой не знае истинската цена на стомашния сок и че що за цена са определили марсианците, е неизвестно. Напълно е възможно марсианците като хора практични да изстискват от това мероприятие непропорционално висок доход, използувайки нашето невежество. „Купуват го от нас на евтиния — вбеси се еднокракият Полифем, — а след туй, мерзавците, го пласират на някоя комета по истинската му цена.“ Понечих да го поправя, че не на комета все пак, а на планета, но той с присъщата му грубост предложи първо да си излекувам зъркела, пък тогава да влизам в спорове. Но работата не е там.

Предположението на Морфей ни разтревожи и можеше да се получи много съдържателен и полезен разговор, но тогава в кръчмата хлътнаха Миртил и брат му, фермерът, и двамата пияни до козирката. Оказва се, че братът на Миртил вече няколко дни се опитвал да дестилира джибри от синя пшеница и че днес тези опити най-после се увенчали с успех. На масата се извисиха две солидни манерки със син първак. Разсеяхме се, започнахме да пробваме и трябва да призная — „синьовицата“ ни направи огромно впечатление. Нямаше си работа Миртил, покани и Япет да вкуси. Япет удари две чашчици, постоя, замижал с лявото око, сякаш размишлявайки, а след това изведнъж викна: „Хайде, марш, да не ви виждам тук!“ Беше казано с такъв тон, че Миртил, без да пророни дума, подбра празните манерки и задрямалия си брат и припряно се отдалечи. Япет ни изгледа заплашително и казвайки: „Намерили му цаката — в мойто заведение със свой буламач да идват“ — се върна на бара. Поръчахме си по чашка, за да замажем неловката ситуация, но предишната непринуденост вече я нямаше. След половин час си тръгнах към къщи.

В гостната господин Никострат седеше срещу Артемида, в креслото на Харон, и пиеше чай със сладко. Не се намесих в тази работа. Първо: Харон явно е вече бита карта и не се знае ще се върне ли въобще, и, второ: съвсем близо беше Хермиона, а от мен така смърдеше на спирт, че аз самият го чувствувах. Затова предпочетох тихичко да се примъкна в моята стая, без да привличам ничие внимание. Преоблякох се и прегледах вестника. Просто да се чудиш! Шестнадесет колони и нищо съществено. Като че ли жвакаш вата. Публикувана е пресконференция на президента. Два пъти я четох и нищо не разбрах — абсолютен стомашен сок. Ще отскоча да видя как е Хермиона.

Температура — плюс двадесет градуса, облачност — нула бала, безветрие. Отвратително се оригвам от тази синьовица. Мигрената ми се развихри, целия ден си седях в къщи. Появи се гастрономическа новост — син хляб. Хермиона го хвали, на Артемида също й хареса, а пък аз го ядох без всякакъв апетит. Хляб като хляб, само че син.

Най-после като че ли лятото дойде. Температура — плюс двадесет и два, облачно. Ама работа! Не знам даже откъде да започна.

Относно пенсията нищо не се знае, но в края на краищата не за това ми е думата. Току-що бях започнал днешните бележки и изведнъж долавям шум на приближаваща кола. Помислих си, че Миртил ми носи от фермата обещаната четвъртинка синьовица, и погледнах през прозореца. И добре, че погледнах. В началото видях, че под стълба стои непозната лека кола, много разкошна, а след това забелязах, че през градината, направо към скамейката, където от вечерта се бяха нагласили Артемида и господин Никострат, с решителни крачки се отправя Харон. Не успях и да мигна, а господин Никострат вече летеше презглава над оградата. След него Харон с нечовешка сила запокити бастунче и шапка, но господин Никострат не спря да ги вземе, а само ускори тичането си. След туй Харон се зае с Артемида. Почти не виждах какво става, но според мен в началото Артемида се опита да припадне, обаче щом Харон й залепи плесница, тя се отказа от своето намерение и реши да демонстрира знаменития си характер. Нададе протяжен, неприятен за ухото писък и изподраска с нокти Хароновата физиономия. Повтарям, не всичко видях. Но когато след няколко минути надникнах в гостната, Харон — като тигър в клетка — ходеше от ъгъл на ъгъл, сложил ръце на гърба, а на носа му аленееше свежа драскотина. Артемида делово подреждаше масата и ми се стори, че лицето й изглежда някак асиметрично. Не понасям семейните сцени, от тях вътре нещо ми се отхлабва, иска ми се да ида някъде и нищо да не виждам и да не чувам. Обаче Харон ме забеляза, преди да успея да се скрия, и въпреки всички очаквания ме поздрави толкова приветливо и топло, че намерих за необходимо да вляза в гостната и да подхвана с него разговор.