Аркадий Стругацки - Второто нашествие на марсианците ((Записки на един здравомислещ))

Върнах се на „петачето“ и отново се присъединих към нашите. Свадата между Полифем и Миртил вече беше уредена и разговорите протичаха в обичайната атмосфера на приятелска дискусия. Не без удоволствие забелязах, че моят разказ е насочил умовете на събралите се в една определена посока. Говореха за бунтовниците, за бойните средства, с които разполагат марсианците, и тям подобни неща.

Морфей разказа, че близо до Милес един марсиански летателен апарат, извършил принудително кацане поради неумението на пилота да управлява при повишена тежест, е бил нападнат от злосторници; злосторниците били избити до крак със специални електрически снаряди, след което апаратът се самовзривил, оставяйки огромна яма с остъклени стени. Сега уж целият Милее ходел да гледа въпросната яма.

Миртил ни втълпяваше, че според думите на брат му, фермера, съществувала страшна банда амазонки, които нападат марсианците и ги похищават с цел да получат от тях потомство. Еднокракият Полифем от своя страна разказа следното. Снощи, когато носел патрулната служба по улица „Парковска“, до него безшумно се промъкнали четири марсиански коли. Един неприятен глас на развален език и с отвратително съскане настоял да бъде осведомен къде се намира кръчмата и макар кръчмата да не е обект от общодържавна важност, Полифем просто от гордост и презрение към завоевателите отказал да им отговори, така че марсианците продължили нататък с пръст в уста. Полифем ни уверяваше, че през цялото време животът му висял на косъм, дори забелязал дълги черни цеви, насочени право към него, но в своята упоритост не се поколебал нито за секунда.

„А ти какво, досвидя ти да кажеш, така ли? — попита Миртил, още незабравил оскърблението, нанесено на семейството му. — Знам ги аз такива мръсници. Отиваш, да речем, на непознато място, иска ти се да пийнеш, ама такива за нищо на света няма да ти кажат къде е кръчмата!“

Пак едва не стигна до бой, но в този момент дойде Пандарей и с радостна усмивка съобщи, че най-после отвели Минотавър от града. Марсианците го отвели. Подозирали Минотавър във връзки с терористите и в саботаж. Ние се възмутихме: да оставят града в най-горещото време без асенизатор — че това е престъпление!

„Стига! — изкрещя еднокракият Полифем. — Стига сме търпели омразното иго! Патриоти, слушайте моите команди! Строй се!“

Бяхме започнали да се строяваме, когато Пандарей ни успокои, че марсианците мислят следващата седмица да започнат прокарването на канализация, а дотогава нужникар ще бъде младшият полицейски. Е, казахме, това вече е друго нещо и отново се разбъбрахме за терористите. И за това, че да се правят засади, все пак е свинство.

Оглеждайки се, Димант разказа ужасна история — трети ден по града ходели някакви люде и черпели когото срещнат с бонбони. „Изядеш такава бонбонка и — щрак! — готов си.“ Надявали се така да отровят всичките марсианци. Ние, разбира се, не повярвахме на тази история, но стана някак зловещо.

Тогава Калаид, който отдавна фъфлеше и припръскваше, изведнъж се отпуши: „П-п-пък ето, самият Аполон има з-зет терорист.“ Всички като че ли се отдръпнаха от мен, а Пандарей, опулвайки се, заяви авторитетно: „Това е така. И ние разполагаме с такива сведения.“

Аз се възмутих до крайност и заявих на всички, че, първо, тъст за зет не отговаря; второ — един племенник на самия Пандарей беше окошарен лани за развратни действия цели пет години; трето — с Харон винаги съм бил на нож, това всеки може да потвърди; и, четвърто — нищо такова за Харон не знам, замина си човекът в командировка и нито вест от него, нито кост. Неприятни минути бяха, но заядливостта на обвинението беше толкова очевидна, че всичко завърши благополучно и заговорихме за стомашния сок.

Оказва се, че нашите всички дават стомашен сок вече втори ден и получават за това в брой. Само аз съм настрана. Но аз винаги по някакъв загадъчен начин оставам настрана от това, което е изгодно. Има по света такива хора, дето не могат да се уредят: в казармата вечно те чистят нужниците, на фронта вечно те попадат в „дупката“, те първи се сдобиват с всички неприятности и пак те последни се сдобиват с благата. Аз съм един от тях. Ама нейсе. Всички наши се фукат колко са доволни. Оставаше и да не са!

Тогава през площада мина марсианска кола и еднокракият Полифем мъдро рече: „А как мислите, старчета, ако я зачеша сега с чифтето, ще се пробие ли, или няма да се пробие?“ „Ако, да речем, е куршум, възможно е и да се пробие“ — казва Силен. „Зависи къде ще целиш — възразява Миртил. — Ако е в бронята или в задното стъкло, за нищо на света няма да се пробие.“ „А ако е отстрани?“ — пита Полифем. „Ако е отстрани, може и да се пробие“ — отвръща Миртил. Исках да съобщя, че и граната не я пробива, но Пандарей ме изпреварва, заявявайки умно: „Не, старчета, напразно спорите. Непробиваеми са.“ „И отстрани непробиваеми?“ — злъчно пита Морфей. „Напълно“ — отговаря Пандарей. „Даже и за куршуми?“ — пита Миртил. „Ако щеш, и с топ стреляй“ — отговаря Пандарей важно. Всички заклатиха глави и започнаха да го тупат по рамото: „Да, Пан — казваха. — Ти, Пандарей, го изпорти. Тук, старче, на празен ход го даде. Не помисли, дърто, изтърва се.“ А злъчният Парал веднага пусна лафа, че ако пушнеш Пандарей с топ в кърмата, може и да остане вдлъбнатина, но ако го целиш по челото, ще рикошира и това е. Пандарей се наду, закопча всички копчета на куртката, облещи рачешките си очи и гракна: „Побъбрахме — край! Разпръснии се! В името на закона.“