Аркадий Стругацки: Второто нашествие на марсианците ((Записки на един здравомислещ))

Екземата, мръсницата, пак ме замъчи. Чеша се като шимпанзе на панаир, никакви капки не помагат, никакви мазила. Лъжат аптекарите, не лекарства ми трябват — покой ми трябва, ето какво!

Ако ли пък на Харон му стигне акълът да се вреди сред главните, първата степен ми е сигурна!

Тази нощ спах лошо. Отначало ме събуди Артемида, прибра се чак в един посред нощ. Твърдо бях решил да се обясним откровено, ама нищо не излезе: целуна ме и се затвори в спалнята си. Глътнах приспивателно да се успокоя. Задрямах, сънувах глупост някаква. В четири отново ме събудиха, този път беше Харон. Всички спят, а той си говори така, сякаш освен него в къщи няма никого. Наметнах халата и влязох в гостната. Господи, страшно е да го гледаш! Веднага разбрах — превратът е бил неуспешен.

Седеше, лапаше гладно всичко, което му поднасяше полусънната Артемида, до него на масата, направо върху покривката лежаха омаслените части на някакво огнестрелно оръжие. Небръснат, очите му зачервени, косите разчорлени, със слепени кичури; яде и мляска като боклукчия. Беше без сако и сигурно точно в такъв вид си е дошъл. Не е останало нищо от главния редактор на малък, но уважаван вестник. Ризата му скъсана и окаляна, ръцете мръсни, с изпочупени нокти, на гърдите му се виждат ужасни отекли драскотини. Дори и не помисли да ме поздрави, погледна ме само с безумен поглед и изтърси с пълна уста: „Дочакахте, свини такива!“ Пропуснах този дивашки поздрав покрай ушите си; видях — не е на себе си човекът, но сърцето ми се преобърна и краката ми се подкосиха, та трябваше да приседна на дивана. И Артемида беше силно изплашена, макар да го криеше. Харон обаче не й обърна никакво внимание, току се дере: „Хляб!“ — или: „Бренди, дявол да го вземе!“ — или: „Къде е горчицата, Арта? Двайсет пъти вече ти казвам!“ Никакъв разговор в обикновения смисъл на думата не можа да се получи. Стараейки се да преодолея сърцебиенето си, питам Харон как е бил, в отговор той измънква абсолютно неразбрано, че е бил право по мутрата, но очевидно не този, когото трябва. Опитвам се да променя темата, да вкарам разговора в по-мирно направление и се интересувам относно времето в Маратина. Той ме поглежда така, като че ли съм го обидил смъртно, и изтърсва над чинията: „Идиоти безмозъчни…“ Ясно възможно е да се говори с него. През цялото време ругаеше с най-долни думи — и като вечеряше, и след това, като избута с лакти чиниите и започна с изподрани ръце да сглобява оръжието. Добре поне, че Хермиона спи здравата и не присъствуваше на тази сцена — никак не понася тя грубостите. За него всичко беше освинено, така и не разбрах какво се е случило. Най-общо казано, излизаше, че „цялата тази свинщина е стигнала в своето освинване дотам, че и най-долната свиня може да върши с тази свинарница каквото си иска и никакво свинче няма и пръстчето си да мръдне, за да попречи на свинете да се занимават, с каквито си искат лайна.“ Бедничката Артемида стърчеше зад рамото му, кършеше пръсти и сълзите й се стичаха по бузите. Току ме поглеждаше с молба, но какво можех да направя? Самият имах нужда от помощ, тъмна завеса се спусна пред очите ми от нервното напрежение. Без изобщо да спре да псува, той сглоби оръжието (съвременен армейски автомат), втъкна пълнителя и тежко се изправи, събаряйки две чинии. Артемида, горкичкото ми момиченце, съвсем пребледняла, направи крачка към него и тогава той, стори ми се, поомекна.

„Е, мъничкото ми — рече, спирайки да псува и несръчно обгръщайки раменете й. — Мога и да те взема, ама туй едва ли ще те зарадва. Че аз и зъбките ти познавам.“

Дори аз усетих мъчителната необходимост Артемида да намери сега някакви особени думи. Сякаш улавяйки моята телепатема, тя, заливайки се в сълзи, му зададе съдбовния според мен въпрос: „А какво ще стане сега с нас?“ Но веднага се убедих, че от Харонова гледна точка това съвсем не бяха най-необходимите думи. Той сложи автомата под мишница, плесна Артемида по задника и неприятно озъбвайки се, рече: „Не се страхувай, хлапенцето ми, нищо ново няма да ти се случи“ — и тръгна направо към изхода. Не можех да му позволя да си отиде ей така, без никакви обяснения. „Минутка, Харон — казах, преодолявайки слабостта си. — Какво ще стане сега? Какво ще направят с нас?“ Този мой единствен въпрос го доведе до неописуема ярост. Спря на прага, пообърна се и болезнено треперейки, изломоти през зъби следните странни думи: „Поне една свиня да беше попитала какво трябва да направи тя самата. Ама не, всяка свиня пита какво с нея ще направят. Успокойте се, ваше ще бъде царството небесно на Земята.“ Трясна вратата и след минута на улицата изръмжа автомобилът му.