Аркадий Стругацки - Понеделник започва в събота

Дръпнах се уплашено и ударих тила си в нещо твърдо. Силно иззвъня телефон. Огледах се. Аз лежах напреки на дивана, одеялото беше се смъкнало на пода, през прозореца и през листата на дъба светеше изгряващото слънце.

Телефонът звънеше. Рзтърках очи, погледнах към прозореца (дъбът си беше на мястото), погледнах закачалката (закачалката също си беше на мястото). Телефонът звънеше. Оттатък в стаята на старицата беше тихо. Тогава скочих на пода, отворих вратата (резето си беше на мястото) и излязох в антрето. Телефонът звънеше. Той се намираше на една поличка над голямо каче — съвсем съвременен апарат от бяла пластмаса, такива апарати бях виждал само на кино и в кабинета на нашия директор. Вдигнах слушалката.

— Ало!…

— Кой е? — попита рязък женски глас.

— Кого търсите?

— Конакокошкрак ли е?

— Какво?

— Казвам, Колибата на кокоши крака ли е или не е? Кой е на телефона?

— Да — казах аз. — Колибата. Кого търсите?

— Ох, да му се не види — каза женският глас. — Приемете телефонограма.

— Предавайте.

— Записвайте.

— Един момент — казах аз. — Да взема молив и хартия.

— Ох, да му се не види — каза женският глас.

Донесох бележника и автоматичния си молив.

— Слушам.

— Телефонограма номер двеста и шест — каза женският глас. — До гражданката Наина Киевна Горинич…

— По-бавно… Киевна… После?

— „С настоящата… ви каним… да присъствувате днес… двадесет и седми юли… тази година… в полунощ… на годишния републикански сбор…“

— Записах.

— „Първата среща… ще се състои… на Лисата планина. Облекло парадно. Използуване на механически транспорт… собствени разноски. Подпис… началник на канцеларията… Хъ… Мъ… Вий“.

— Кой?

— Вий! Хъ Мъ Вий!

— Не разбирам.

— Вий! Хрон Монадович! Не познавате ли началника на канцеларията?

— Не го познавам — казах аз. — Кажете го по букви.

— Дяволска работа. Добре, по букви: Верволф — Инкуб — Ибикус кратки… Записахте ли?

— Струва ми се, че го записах — казах аз. — Излезе Вий.

— Кой?

— Вий!

— Да нямате полипи? Не разбирам!

— Владимир! Иван! Иван кратък!

— Така. Повторете телефонограмата.

Повторих я.

— Правилно. Предава Онучкина. Кой приема?

— Привалов.

— Здравей, Привалов! Отдавна ли служиш?

— Служат кутретата — сърдито казах аз. — Аз работя.

— Хайде работи. На сбора ще се срещнем.

Чу се сигналът. Сложих слушалката и се върнах и стаята. Утрото беше прохладно, направих набързо утринната си гимнастика и се облякох. Всичко, което ставаше, ми се струваше крайно интересно. Телефонограмата по странен начин се свързваше в съзнанието ми със събитията през нощта, макар че представа си нямах по какъв начин. Впрочем през главата ми вече минаваха някои мисли и въображението ми беше възбудено. Всичко, на което тук станах свидетел, не ми беше съвсем непознато. За подобни случаи бях чел някъде нещо и сега си спомних, че държанието на хора, намерили се в аналогични обстоятелства, винаги ми се е струвало необичайно и страшно глупаво. Вместо да използуват изцяло примамливите перспективи, които щастливият случай им откриваше, те се плашеха, мъчеха се да се върнат към делничното. Някакъв герой дори заклеваше читателите да стоят по-надалеч от завесата, която отделя нашия свят от невидимия, плашейки ги с духовни и физически осакатявания. Аз още не знаех как ще се развият събитията, но вече бях готов с ентусиазъм да се хвърля в тях.

Лутайки се из стаята да търся черпак или канче, аз продължавах да размишлявам. Тези страхливи хора, мислех си аз, приличат на някои учени експериментатори, твърде упорити, твърде трудолюбиви, но без никакво въображение и затова твърде предпазливи. Когато получат резултат, който не е тривиален, те се уплашват от него, набързо го обясняват с това, че експериментът не е излязъл чист, и фактически се отказват от новото, защото прекалено са свикнали със старото, което удобно се побира в рамките на авторитетната теория… Аз вече обмислях някои и други експерименти с книгата-преображенка (тя продължаваше да си стои на прозореца) и сега беше „Последният изгнаник“ от Олдридж, с говорящото огледало и с цъкането. Имах няколко въпроса към котарака Василий, пък и русалката, която живееше в дъба, представляваше за мен известен интерес. Макар че от време на време ми се струваше, че тя все пак ми се е присънила… Нямам нищо против русалките, но не мога да си представя как могат да се катерят по дърветата, макар че, от друга страна, люспите?…