Аркадий Стругацки - Понеделник започва в събота

Легнах на дясната страна, завих се презглава, затворих очи и изведнъж разбрах, че никак не ми се спи, а ми се яде. Лелее, ами сега — помислих си аз. Веднага трябва да направя нещо и го направих.

Ето ти, да речем, една система от две интегрални уравнения от типа на уравненията от звездната статистика; и двете неизвестни функции са под интеграл. Естествено, могат да се решават само числено, да речем, с БЕСМ…

Спомних си нашата БЕСМ. Командното табло е като млечен крем. Женя слага на таблото пакет, увит с вестник, и бавно го разгръща. „Какво си носиш“? — „Сирене и салам. Полски полушпек на търкалца“. — „Ех, трябва да се ожениш! Аз си нося кюфтета с чесън, домашни, и кисела краставичка.“ Не, две краставички… Четири кюфтета и съответно четири хубави кисели краставички. И четири филийки хляб с масло…

Отметнах одеялото и седнах. Може би в колата е останало нещо? Не, всичко, което имаше там, го изядох. Остана само готварската книга за майката на Валка, която живее в Лежнев. Как беше… Сос пикант. Половин чаша оцет, две глави лук… и чушчица. Поднася се с месни ястия… Като сега си спомням: с мънички пържолки. Отвратително, помислих си аз. Не просто с пържоли, а с мъ-ъ-ъ-нички пържолки. Скочих и изтичах към прозореца. В нощния въздух съвсем ясно миришеше на мъ-ъ-ъ-ънички пържолки. Някъде дълбоко в подсъзнанието ми изплува: „Поднасяха му обикновени гостилничарски ястия, като кисела зелева чорба, мозък с грах, кисела краставица (преглътнах) и вечните сладки пирожки…“ Трябва да се разсея, помислих си аз и взех книгата от прозореца. Беше „Навъсено утро“ от Алексей Толстой. Отворих напосоки. „Махно, след като счупи ножа за отваряне на консерви, измъкна от джоба си седефено ножче с петдесетина остриета и продължи да отваря с него консерви с ананаси (лоша работа, помислих си аз), френски пастет с омари, от които стаята силно замириса“. Предпазливо оставих книгата и седнах на столчето до масата. Изведнъж в стаята се появи приятна остра миризма, сигурно миришеше на омари. Замислих се защо досега нито веднъж не съм вкусвал омари или, да речем, стриди. В Дикенс всички ядат стриди, служат си със сгъваеми ножове, режат хляб на дебели филии, намазват ги с масло… Започнах нервно да гладя покривката. На нея се виждаха неизпрани петна. Тук сигурно много и с апетит се е яло. Яли са омари и мозък с грах. Яли са мънички пържолки със сос пикант. Големи и средни пържоли също са яли. Пухтели са от преяждане, с удоволствие са цъкали със зъби. Аз нямаше за какво да пухтя и започнах да цъкам.

Сигурно съм го правел много шумно и гладнишки, защото старицата в другата стая заскърца на кревата, замърмори сърдито, затрака с нещо и изведнъж влезе в стаята ми. Беше облечена с дълга сива нощница, а в ръцете си държеше чиния и в стаята веднага се разнесе истински, а не фантастичен аромат на ядене. Старицата се усмихваше. Тя сложи чинията точно пред мене и любезно избоботи:

— Хапни си, драги Александър Иванович. Хапни си. Каквото бог е дал, по мене го е изпратил…

— Но защо, Наина Киевна? — взех да мънкам аз. — Защо трябваше да си правите труд…

Но в ръката ми, кой знае откъде, вече се появи вилица с костена дръжка и аз започнах да ям, а бабичката стоеше до мене, кимаше с глава и нареждаше:

— Яж, драги, яж, да ти е сладко!…

Изядох всичко. Яденето беше горещи картофи с претопено масло.

— Наина Киевна — казах аз разпалено, — вие ме спасихте от гладна смърт.

— Хапна ли си? — каза Наина Киевна малко недружелюбно.

— Хапнах си великолепно. Много ви благодаря. Не можете да сн представите…

— Какво има за представяне — прекъсна ме тя вече съвсем ядосана. — Хапна ли си, питам? Хайде тогава дай тук чинията… Дай чинията, викам!

— Мо… моля — продумах аз.

— „Моля, моля“… ще ви хрантутя за моля…

— Мога да платя — казах аз, като взех да се сърдя.

— „Да платя, да платя“… — тя тръгна към вратата. — Ами ако за тези неща изобщо не се плаща? И нямаше защо да лъжеш…

— Как така да лъжа?

— Ами ей така, да лъжеш! Нали казваше. че няма да цъкаш… — Тя млъкна и изчезна зад вратата.

„Какви ги приказва? — помислих си аз. — Чудна бабичка… Може би е забелязала закачалката?“ Чуваше се как скърца пружината, как бабата се върти в кревата и недоволно мърмори. След това тя си запя тихичко някаква дивашка песничка: „Ще си хапна от Ивашката месце, ще си легна, ще се потъркалям…“ От прозореца лъхна нощен студ. Аз настръхнах, станах, за да се върна на дивана и в този момент ми хрумна, че преди да заспя, бях сложил резето на вратата. Отидох смаян до вратата и протегнах ръка, за да проверя резето. Но щом пръстите ми докоснаха студеното желязо, всичко се завъртя пред очите ми. Оказа се, че аз си лежа на дивана, забил нос във възглавницата, и пипам с пръсти студената дървена стена.