На вратата тихо, но настойчиво чукаха.
— Кой е? — креснах аз, припряно напипвайки дръжката на пистолета.
— Аз съм — обади се гласът на Симоне. — Отворете!
— Какво, хеликоптер ли?
— Не. Но трябва да поговорим. Отворете.
Скърцайки със зъби от болка, аз се надигнах — отначало на четири крака, а след това, като се опирах на касата, на два. Рамото ме болеше ужасно. Бинтът беше паднал на очите ми, брадата ми беше подута. Запалих лампата, отместих кантонерката от вратата и превъртях ключа. След това отстъпих, като държах пистолета готов.
Симоне имаше тържествен и делови вид, макар че усещах в него някаква възбуда.
— Охо! — каза той. — Вие тук сте като в крепост. И напразно: никой не се кани да ви напада.
— Това не зная — казах мрачно.
— Да, вие тук нищо не знаехте — каза Симоне. — Докато дремехте, инспекторе, аз свърших заради вас цялата ви работа.
— Ама какво говорите? — казах аз язвително. — Нима Мозес е вече с белезници, а съучастничката му е арестувана?
Симоне се намръщи.
— Няма никаква необходимост от това — каза той. — Тук всичко е много по-сложно, отколкото вие мислите, инспекторе.
— Само не ми разправяйте за вампири — помолих аз, като сядах на стола до касата.
Симоне се усмихна.
— Никакви вампири. Никаква мистика. Истинска научна фантастика. Мозес не е човек, инспекторе. Тук нашият домакин се оказа прав. Мозес и Луарвик не са земни хора, не са хора.
— Те са дошли при нас от Венера — казах аз разбиращо.
— Това не зная. Може би от Венера, може би от друга планетна система, може би от съседното пространство… Те не казват. Важното е, че не са хора. Мозес се намира на Земята вече около година. В земните работи той, естествено, не е могъл да се оправи. Първите, с които се е срещнал, били гангстери. И те го използували за свои цели… В края на краищата Мозес разбрал това. А като разбрал, решил незабавно да бяга и избягал. Луарвик е нещо като пилот, той води прехвърлянето оттук. Те трябвало да тръгнат вчера в полунощ. Но в десет часа вечерта се случила някаква авария, нещо се взривило в апаратурата им. В резултат — свличането и на Луарвик се наложило да се добери дотук на двата си крака… Трябва да им се помогне, инспекторе. Това просто е наше задължение.
Аз го гледах и унило си мислех: страшно много луди има в това дело. Ето още един луд.
— Накратко казано, какво искате от мене?
— Дайте им акумулатора, Петер — каза Симоне.
— Какъв акумулатор?
— В куфара има акумулатор. Енергия за техните работи. Олаф не е убит. Той въобще не е живо същество. Той е робот. И госпожа Мозес също. Това са роботи, нужна им е енергия, за да могат да функционират. В момента на взрива е разрушена тяхната енергийна станция, прекратило се е предаването на енергия и всички техни роботи в радиус от сто километра са се оказали в опасност. Някои вероятно са успели да се включат в своите портативни акумулатори. Госпожа Мозес е била включена към акумулатора от самия Мозес… а аз, ако си спомняте, я помислих за мъртва. А ето че Олаф, кой знае защо, не е успял да се включи…
— Аха — казах аз. — Не успял да се включи, паднал, ама така ловко, че си извъртял шията. Извъртял я, разбирате ли, на сто и осемдесет градуса…
— Напразно се подигравате — каза Симоне. — Това у тях са квазиагонически явления. Извъртяват се ставите, напрягат се псевдомускулите… Аз така и не успях да ви кажа: на госпожа Мозес също беше извъртяна шията.
— Е добре — казах аз. — Квазимускули, псевдовръзки… Вие не сте дете, Симоне, ако се използува арсеналът на мистиката и фантастиката, може да се обясни всяко престъпление, и то винаги ще бъде логично.
— Очаквах това възражение, Петер — каза Симоне. — Всичко може лесно да се провери. Дайте им акумулатора и те във ваше присъствие отново ще включат Олаф.
— Няма да стане — казах аз изведнъж.
— Защо? Вие не вярвате — предлагат ви се доказателства.
Хванах своята бедна бинтована глава. Защо ли слушам този бърборко? Трябва да му дам в ръцете винтовка и да го подгоня към покрива, като добър гражданин е длъжен да съдействува на закона. А Мозесите да запра в мазето. Мазето е бетонно, ще издържи на пряко попадение. И Барнстокрови там, и Кайса. И ще се държим.
— Еднакво мълчите? — каза Симоне. — Да бяхте казали нещо?
Но аз нямах какво да кажа.
— Не съм учен — бавно проговорих. — Аз съм полицейски чиновник. Извънредно много лъжи се усукаха около този куфар… Почакайте, не ме прекъсвайте. Аз не ви прекъсвах. Аз дори ви слушах с интерес. Готов съм да проверя всичко това. Моля. Нека Олаф и тази жена да са роботи. Толкова по-зле. Такива страшни оръжия в ръцете на гангстерите — опази боже! А ако можех, с удоволствие бих изключил и госпожа Мозес също. А вие предлагате на мен, на полицая, да зърна на гангстерите оръдията за престъпление! Разбирате ли какво излиза?
Читать дальше