Теодор Стърджън - Повече от човешки

Хип се наведе напред към него.

— Хайде — каза той меко.

Мина много време, докато Джери отново вдигне глава и срещне очите на Хип.

— Здрасти! — каза Хип.

Джери го погледна немощно.

— Махай се оттук! Върви по дяволите! — изграчи той.

Хип седеше неподвижно.

— Можех да те убия — каза Джери. Отвори по-широко очи. — И все още мога.

— Но няма да го направиш.

Хип стана, отиде до ножа, вдигна го. Върна се, сръчно сряза възлите на шнура, с който бе вързал Джери. После отново седна.

— Никой… никога… — Джери разтърси тяло, пое си дълбоко въздух. — Срамувам се — прошепна той. — Никой никога не ме е карал да се срамувам. — Погледна към Хип и удивлението отново се появи в очите му. — Аз зная много. Мога да открия всичко, независимо за какво се отнася. Но никога… Ти как успя да откриеш всичко това?

— Изпитах го на собствения си гръб — отвърна Хип. — Етиката не е нещо, което можеш да вземеш отнякъде наготово. Тя е начин на мислене.

— Господи! — каза Джери и захлупи лице в ръцете си. — Какво съм направил… Като си помисля само какво съм могъл да…

— Какво можеш да направиш — внимателно му напомни Хип. — Но вече си платил достатъчно за нещата, които си извършил.

Джери огледа огромното остъклено помещение и всичко в него — масивно, скъпо, разкошно.

— Платил ли съм?

— Навсякъде около тебе хора, а ти си сам. — Това беше болезнен спомен от миналото. Хип се усмихна горчиво: — Свръхчовекът, Джери, изпитва ли свръхглад? Свръхсамота?

Джери бавно кимна:

— По-лесно се справях, когато бях дете. — Той потръпна. — Студено…

Хип не разбра за какъв студ става дума и не попита.

Стана.

— Трябва да отида при Джейни. Тя може би вече си мисли, че съм те убил.

Джери мълчеше, докато Хип стигна до вратата. После каза:

— Може и да си.

Хип излезе.

Джейни беше в малкото преддверие с близначките. Когато Хип влезе, тя им даде знак с леко кимване и те изчезнаха.

Хип каза:

— Можех да кажа и на тях.

— Кажи на мен. Те ще узнаят.

Той седна до нея.

— Не си го убил — каза тя.

— Не.

Тя бавно поклати глава.

— Какво ли щеше да стане, ако той беше умрял? Не искам да знам отговора.

— Сега всичко ще бъде наред — каза Хип. — Срещна очите й. — Той се срамува от себе си.

Тя се сгуши, скри се като зад някаква маска, скри мислите си. Това беше очакване, но по-различно от познатото му, защото, чакайки, тя наблюдаваше не него, а себе си.

— Това е всичко, което мога да направя. Време е да се махам. — Той въздъхна дълбоко. — Имам много работа. Да си издиря чековете за пенсията, да си намеря работа.

— Хип…

Гласът й едва се чу, въпреки че стаята беше толкова малка и бе толкова тихо.

— Да, Джейни.

— Не си отивай.

— Не мога да остана.

— Защо?

Без да бърза, той обмисли отговора си и каза:

— Ти си като част от нещо. Не бих искал да съм част от някого, който… е част от нещо друго.

Тя вдигна лице към него, усмихваше се. Той не повярва на очите си, дълго я гледа, докато се увери, че наистина е така.

— Нашият гещалт — каза тя — има глава, ръце, органи и ум. Но най-човешкото у всеки човек е нещо, което той научава и… и придобива. Човек не може да има това нещо, когато е още много млад; придобива го, ако изобщо го придобие, след дълго търсене и дълбоко осъзнаване. И то става част от него до края на живота му.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Значи аз… искаш да кажеш, че аз съм… че мога да бъда част от… Не, Джейни, не.

Но усмивката й беше толкова уверена, че той попита:

— И коя част?

— Добродетелната част, която никога не забравя правилата. Онази, която е стигнала до прозрението, наречено етика, и която е в състояние да го превърне в привички, наречени морал.

— Онзи едва доловим безмълвен глас! — изпъшка той. — Да пукна, ако това не е било…

Тя го докосна.

— Едва ли.

Той погледна затворената врата на голямата остъклена стая. После седна до Джейни. Седяха и чакаха.

В остъклената стая беше тихо.

Дълго време се чуваше само тежкото дишане на Джери. Изведнъж и то спря, нещо стана, нещо… проговори.

И още веднъж.

Добре дошъл.

Гласът беше беззвучен. Ето още един, също беззвучен, но все пак различен. Това е новият. Добре дошъл, дете!

И още един: Най-после! Вече си мислехме, че никога няма да успееш.

Трябваше да успее. Толкова отдавна не е имало нов…

Джери сложи ръка на устата си. Очите му се ококориха. В съзнанието му зазвучаха безмълвните акорди на приветствена музика. В нея имаше топлота и смях, и мъдрост. Гласовете се представяха — всеки глас си имаше свой собствен характер, ясно се долавяше разликата в нещо като ръст или ранг. Всеки глас идваше от точно определено място, усещаше са как са разположени гласовете. Но по отношение на силата си те не се различаваха — като че ли всички бяха тук или поне еднакво отдалечени оттук.