Теодор Стърджън - Повече от човешки

Да, аз сам открих размагнитващото поле. Но искам да знаеш, че когато в онзи ден излязох от лабораторията и ти си ме видяла, не бях нито напет петел, нито горд елен, нито останалите неща, които ти изреди. Щях да открия нещо и да го дам на хората не за благото на цялото човечество, а за да… — той преглътна болезнено — за да ме канят да свиря на пиано в офицерския клуб и да ме потупват по рамото и… да се обръщат да ме гледат, когато влизам. Това беше всичко, което исках. Когато разбрах, че съм открил не просто размагнитващ ефект (който щеше да ме направи известен), а антигравитация (която щеше да промени лицето на Земята), си помислих, че лично президентът ще ме покани да свиря и генерали ще ме потупват по рамото — всъщност исках същите неща.

Той се отпусна назад и седна на петите си. Дълго мълчаха. Най-после тя каза:

— А сега какво искаш?

— Вече не това — прошепна той. Взе ръцете й. — Не това. Нещо друго. — Изведнъж се засмя. — Но не зная какво. Наистина, Джейни, не зная!

Тя стисна ръцете му и освободи своите:

— Може би ще откриеш, Хип. А сега е време да вървим.

— Добре. Накъде?

Тя се изправи до него. Изглеждаше висока.

— У дома. В моя дом.

— И на Томпсън ли?

Тя кимна.

— Защо Джейни?

— Той трябва да се научи на нещо, което един компютър не може да му даде. Трябва да се научи да се срамува.

— Да се срамува?

— Не зная как действуват системите от морални норми, как се задействува техният механизъм. Зная само, че ако ги наруши, човек се срамува. Ще започна с това.

— Аз какво мога да направя?

— Просто ела — разпали се тя. — Искам той да те види — как изглеждаш, какво мислиш. Искам да си спомни какво беше ти някога, какво блестящо и многообещаващо бъдеще имаше пред себе си и да разбере какво ти е причинил.

— Мислиш ли, че това ще му повлияе?

Тя се усмихна: човек би могъл да се страхува от такава усмивка.

— Ще му повлияе — каза тя сурово. — Той ще трябва да приеме факта, че не е всемогъщ и не е в състояние да убие нещо, което е по-добро от него само защото е по-силен.

— Искаш той да се опита да ме убие?

Тя отново се усмихна, този път доволна от постигнатото.

— Няма да се опита. — Засмя се и после бързо се обърна към него. — Не се страхувай, Хип. Аз съм единствената му връзка с Бебето. Да не мислиш, че той сам ще си направи префронтална лоботомия? Смяташ ли, че ще рискува да бъде откъснат от паметта си? Това не е памет на обикновен човек, Хип. Това е памет на Хомо гещалт. Тя съхранява всичката постъпила информация и съпоставя всеки факт с всички останали във всички възможни комбинации. Той може да мине без Бони и Бийни, може да върши неща от разстояние и по други начини. Може да мине и без нещата, които аз му върша. Но не може без Бебето. Откак съм с теб, е бил принуден да се справя без него. Сигурно вече е отчаян до лудост. Може да докосва Бебето, да го взема на ръце, да му говори. Но без мен не може да изтръгне нищо от него!

— Ще дойда — каза той спокойно и после добави: — Няма да се наложи да се самоубиваш.

Първо отидоха в тяхната къща и смеейки се, Джейни отвори и двете ключалки, без да ги докосва.

— Толкова ми се искаше да направя това и преди, но не смеех — засмя се тя, завъртя се на пръсти и влезе в неговата стая.

— Погледни! — каза напевно тя. Лампата се издигна от нощното шкафче, бавно се понесе във въздуха и кацна на пода до вратата на банята. Шнурът започна да се вие като змия, краят му влезе в контакта, поставен на перваза, и копчето щракна. Лампата светна. Кафеварката, която се намираше на скрина, изскочи напред и спря. Чу се някакво шуртене и съдът бавно се изпоти отвън, пълен с ледена вода.

— Виж, виж! — извика тя отново. На килима се образува една издутина, която започна да пълзи и като стигна до края му, от нея не излезе нищо. Ножовете и вилиците, бръсначът и четката му за зъби, двете вратовръзки и коланът се разлетяха наоколо и се посипаха на пода, като образуваха сърце, прободено със стрела. Той се разсмя, прегърна я и я завъртя.

— Защо не съм те целунал досега, Джейни? — попита той.

Лицето и тялото й застинаха неподвижни, а очите й придобиха особен израз — в тях имаше нежност, някаква развеселеност и още нещо.

— Няма да ти кажа, защото ти си чудесен, смел и умен, и силен, но си прекалено добродетелен.

Тя се отскубна от него, завъртя се и из въздуха се понесоха ножове, вилици и вратовръзки, лампата и кафеварката, летящи към местата си.

— Побързай! — подкани го тя от вратата и изчезна.