Теодор Стърджън - Повече от човешки

— И аз съм една от тях?

— Ами да, нима не разбираш? Ние се родихме на този остров, на който няма други като нас и няма кой да ни научи, да ни каже как да се държим. Ние можем да научим от козите всичко, което прави козата добра коза, но това няма да промени факта, че ние не сме коза! Системата от правила за обикновените човеци е неприложима за нас, защото ние сме нещо друго!

Той понечи да каже нещо, но тя му направи знак с ръка да мълчи.

— Виждал ли си в музеите скелети, да речем, на коне — цяла редица скелети, деветнадесет или двадесет, която започва с дребничкия праисторически кон и завършва с впрегатния кон? Има огромна разлика между номер едно и номер деветнадесет. Но каква е разликата между номер петнадесет и номер шестнадесет? Нищожна!

Тя млъкна, за да си поеме дъх.

— Това е така. Но какво общо има то с…?

— С тебе ли? Нима не разбираш? Хомо гещалт е нещо ново, нещо различно, нещо по-висше. Но частите — ръцете, вътрешностите, паметта — са същите като тези от по-низшето стъпало или се различават съвсем малко; както костите на онези скелети. Аз съм си аз — Джейни. Видях го как те запрати; ти беше като премазан заек, мръсен, жалък, състарен. Но аз те познах. Видях те и си представих как изглеждаше преди седем години, когато излезе на двора с детектора, как косата ти блестеше на слънцето. Беше с широки плещи, висок, стегнат, вървеше като едър лъскав жребец. Беше напет като пъстър бантамски петел: беше част от онова, което разтърсва гората, когато настъпи любовния период на елените; вимпел, свален за отдаване на салют… моят рицар в блестящи доспехи. Ти беше… ти беше… А аз бях на седемнайсет, Бароус, независимо от всичко останало, което бях. Нима не разбираш? Бях на седемнайсет години, изпълнена с късната пролет и сънища, които ме плашеха.

Дълбоко развълнуван, той прошепна:

— Джейни… Джейни…

— Стой настрана от мен — каза злобно тя. — Не е това, което си мислиш, не беше любов от пръв поглед. Това е детинщина. Любовта е нещо съвсем различно, толкова горещо, че да те накара да се влееш в нещо друго, да се слееш с него и когато тази сплав изстине и се закали, става много по-здрава от това, което е било в началото. Не говоря за любов. Искам да кажа, че бях на седемнайсет години и чувствувах… — Тя покри лицето си с ръце. Той чакаше. Най-после тя свали ръцете си. Очите й бяха затворени, стоеше неподвижно — … чувствувах се човек — довърши тя.

После каза сухо:

— Ето за това помогнах именно на теб, а не на някой друг.

Той стана и тръгна в свежото утро, вече светло, ново, като страха в страшните сънища на младо момиче. Отново си спомни каква паника я обзе, когато й съобщи за първото появяване на Бони, видя през нейните очи какво би станало, ако тъй сляпо, безразсъдно, без никакво оръжие и без да разбира нищо, отново сам застанеше под тази жестока небрежна пета.

Спомни си деня, в който излезе от лабораторията на двора, огледа се за някой роб. Надменен, самоуверен, повърхностен, той търсеше най-загубения войник.

Замисли се за това, какво е бил в онзи ден; не за случилото се с Джери, защото то беше известно, свършено; можеше да бъде поправено, но не и променено. И колкото повече мислеше за това какво е бил, толкова повече го обземаше дълбоко смирение, заливаше го, задушаваше го.

Едва не се спъна в Джейни, която седеше и гледаше ръцете си, заспали в скута й, където той бе спал, и си помисли, че и в тях сигурно се крият болки и тайни, малки вълшебства, които те карат да се усмихваш.

Той коленичи до нея.

— Джейни — каза той дрезгаво, — ти трябва да знаеш какво имаше у мен в онзи ден, когато си ме видяла. Не искам да развалям впечатленията на седемнайсетгодишното момиче, което си била тогава… Искам само да ти кажа какво съм бил аз, да ти кажа, че някои неща… не са били така, както ти си мислила. — Той пое дълбоко въздух. — Аз помня всичко по-добре от тебе, защото за теб оттогава са минали седем години, а за мен това се е случило точно преди да заспя и да сънувам, че съм тръгнал да търся малоумния. Аз вече се събудих и сънят изчезна, така че си спомням всичко много ясно…

Имах неприятности в детството си, Джейни. Първото нещо, което научих, бе, че съм безполезен, а нещата, които исках, бяха по принцип непотребни. Не се съмнявах, че това наистина е така, докато не се махнах от къщи, и тогава открих, че моят нов свят има други ценности. В този нов свят аз бях ценен, нужен, принадлежах му.

После постъпих във военновъздушните сили и изведнъж престанах да бъда футболен герой и да ръководя споровете в клуба по красноречие. Бях пъстра рибка, чиито люспи съхнеха на плиткото, където се разпореждаха влечугите. Едва не загинах, Джейни.