Теодор Стърджън - Повече от човешки

Той се втурна след нея и я настигна в коридора. Тя се смееше.

— Знам защо досега не съм те целувал — каза той.

Тя гледаше надолу, но не успя да сдържи усмивката си.

— Знаеш ли?

— Ти можеш да налееш вода в затворен съд. Или да я излееш. — Това не беше въпрос.

— Наистина ли?

— Когато ние, жалките мъжкари, започнем да рием земята или да чупим с рога ниските клони на дърветата, това може да означава, че е пролет, може да бъде проява на идеализъм, а може и да е любов. Но причината винаги е хидростатичното налягане в няколко мънички резервоарчета, по-мънички и от нокътя на малкия ми пръст.

— Така ли?

— И когато съдържанието на течност в тези резервоарчета изведнъж се понижи, аз… ние… ъъъ… е, добре, диша се по-леко и луната няма никакво значение.

— Виж ти!

— Ето това правеше ти с мен.

— Така значи?

Тя се отскубна от него, хвърли му бърз поглед и звънкият й смях се разля наоколо.

— Не можеш да кажеш, че съм извършила нещо неморално — каза тя.

Той й върна смеха.

— Никое добро момиче не би направило такова нещо.

Тя сбърчи нос и се мушна в стаята си. Той погледна към затворената врата, представи си какво има зад нея и се обърна настрани.

Усмихна се и поклати глава — смаян и очарован. Беше намерил някакво ново спокойствие, което започваше да обвива студената топка страх вътре в него. Озадачен, омагьосан и ужасен, той замислено пусна душа и започна да се съблича.

Стояха на пътя, докато таксито се скри и после Джейни го поведе през гората. Не личеше някога да са били сечени дървета. Пътеката едва се забелязваше и непрекъснато криволичеше, но не беше трудно да я следват, тъй като клоните над главите им бяха толкова гъсти, че долу нямаше почти никакви храсти.

Отправиха се към обрасла с мъх отвесна скала, но като се приближиха, Хип видя, че това не е скала, а стена, която се простираше на около стотина ярда в двете посоки. В нея имаше масивна желязна врата. Щом се приближиха, тя щракна, чу се как се плъзна нещо тежко. Той погледна към Джейни и разбра, че тя прави това. Портата сама се отвори и затвори след тях. Тук продължаваше същата гора, дърветата бяха все така големи и дебели, но пътеката беше с тухлена настилка и правеше само два завоя. Първият скриваше стената, а вторият, на около четвърт миля по-нататък, разкриваше къщата.

Тя беше твърде ниска и твърде широка. Куличките по покрива не бяха островърхи, а заоблени, като малки могилки. Когато се приближиха, той видя от двете страни на къщата масивната сивозелена стена и не му хареса, че цялото място е оградено като затвор.

— И на мен — каза Джейни. Той се зарадва, че тя е наблюдавала лицето му.

Пелтечене.

Някой надничаше иззад един голям деформиран дъб близо до къщата.

— Почакай, Хип.

Джейни бързо отиде до дървото и заговори с някого. Чу я да казва:

— Трябва да го направиш. Нима искаш да умра?

Това като че ли разреши спора и Джейни се върна при него. Той надникна към дървото, но там вече нямаше никой.

— Това беше Бийни — каза Джейни. — Ще я видиш после. Хайде.

Вратата беше от тежки дъбови талпи, обковани с желязо. Отгоре имаше формата на масивния заоблен свод и беше така странно закрепена, че не се виждаха никакви панти. Единствените прозорци бяха високо горе на куличките, подобни на могилки, и представляваха само тесни процепи, при това с решетки.

Вратата се отвори сама, или поне без никакъв физически допир. Човек би очаквал да изскърца, но тя се движеше безшумно като облак. Влязоха и когато се затвори след тях, той усети някакъв дълбок тътен, който отекна в корема му.

Подът беше покрит с плочки — тъмножълти и сиво-кафяви, наредени в хипнотизиращи ромбични фигури, които се повтаряха и на ламперията, и на тапицерията на мебелите, повечето вградени или толкова тежки, че никога не са били местени. Въздухът беше хладен и твърде влажен, таванът бе твърде нисък.

„Влизам в огромна зинала паст“ — помисли си той.

От помещението, в което влязоха, тръгнаха по един коридор, който изглеждаше ужасно дълъг, но всъщност съвсем не беше такъв. Тази смущаваща илюзия се дължеше на факта, че стените се сближаваха, таванът се снишаваше, а подът се издигаше, което създаваше фалшива перспектива.

— Всичко е наред — каза тихо Джейни. Той се опита да й се усмихне, но не успя. Изтри студената пот, избила над горната му устна.

Тя спря близо до вратата в дъното и докосна стената. Част от нея се отвори навътре и разкри едно преддверие с друга врата.