Теодор Стърджън - Повече от човешки

— Почакай тук, Хип.

Тя беше напълно спокойна. „Поне да беше по-светло“ — помисли си той. Стоеше колебливо на прага. Посочи вратата в дъното на коридора:

— Той там ли е?

— Да. — Тя докосна рамото му — хем да го окуражи, хем да го подкани да влезе в преддверието.

— Първо аз трябва да го видя — каза тя. — Имай ми доверие, Хип.

— Аз ти имам доверие. Но ти… той…?

— Той няма да ми направи нищо. Хайде, Хип!

Пристъпи. Не успя да погледне назад, защото веднага вратата се затвори. Вече по нищо не личеше къде е, както беше и от другата страна. Той я докосна, бутна я. Все едно буташе онази масивна стена вън. Нямаше дръжка, не се виждаха панти, нито ключалка. Ръбовете се бяха скрили в ламперията. Вратата просто вече не съществуваше.

В първия момент го обзе заслепяваща паника, която постепенно отмина. Отиде и седна на пода срещу другата врата, явно за същата стая, в която се влизаше и през коридора.

Не се чуваше никакъв звук.

Взе една мека табуретка, сложи я до стената. Седна, плътно опрял гръб в ламперията, като продължаваше да наблюдава вратата с широко отворени очи.

Да опита и тази врата, да провери дали и тя е заключена!

Разбра, че няма кураж за това. Поне засега. Смътно си представи какво ще изпита, като разбере, че е заключена. Засега тази смразяваща догадка му бе достатъчна.

— Слушай — изсъска той злобно сам на себе си, — трябва да направиш нещо. Направи нещо! Или поне мисли! Но не стой така!

Мисли. Мисли за загадката, там, вътре; за заостреното лице с дебелите лещи, което се усмихна и каза: „Продължавай, умри!“

Мисли за нещо друго! Бързо!

Джейни. Самичка срещу заостреното лице с… Хомо гещалт: едно момиче, две негърки, които не могат да говорят, едно монголоидно идиотче и един мъж със заострено лице и…

Опитай същото още веднъж. Хомо гещалт, следващата стъпка в еволюцията. Ами да, защо не еволюция в психиката, вместо във физиката?

Хомо сапиенс се е изправил изведнъж гол и без никакво оръжие освен нагънатото желеобразно вещество в огромния му череп; съвсем различен от зверовете, от които произлязъл.

И все пак е бил същият, същият; и до ден днешен той беше жаден да се плоди, жаден да притежава; убиваше без угризения, ако беше силен — вземаше, ако беше слаб — бягаше; ако беше слаб и не можеше да бяга — умираше.

Хомо сапиенс щеше да умре.

Изпитваше страх, но това бе добър признак. Страхът е инстинкт за самосъхранение, страхът е донякъде утеха, защото означава, че все още има някаква надежда. Започна да си мисли за оцеляване. Джейни искаше Хомо гещалт да усвои система от морални норми, за да не бъдат стъпквани такива като Хип Бароус. Но тя желаеше процъфтяването и на своя гещалт, тя беше част от него. Ръцете ми искат да оцелеят, езикът ми, стомахът ми искат да оцелея.

Морал: той не е нищо друго освен кодиран инстинкт за самосъхранение!

Дали наистина е така! Ами в обществата, в които е неморално да не се яде човешко месо? Това що за оцеляване е?

Да, но тези, които се придържат към моралните норми, оцеляват в рамките на групата. Ако групата яде човешко месо — и ти ядеш.

Трябва да има някаква дума за система от такива норми и правила, според които индивидът да живее така, че да помага за оцеляването на вида — нещо повече от морал, нещо над него.

Да го наречем „етос“.

Точно от това има нужда Хомо гещалт — не от морални, а от етични норми. Нима аз, седнал тук, с мозък, смразен от страх, мога да измисля система от етични норми за един свръхчовек?

Ще опитам. Това е единственото, което бих могъл да правя сега.

Дефиниции.

Морал: Норми на обществото за оцеляване на индивида. (Тук се включва и нашият праведен канибал, и това, че няма нищо неприлично у голия сред група нудисти.)

Етика: Норми на индивида за оцеляване на обществото. (Тук е нашият етичен реформатор — той освобождава робите си, не яде себеподобните си, „прогонва измамниците“.)

Всичко си идва на мястото, убедително е, но да видим как ще боравим с тези понятия.

Като група, Хомо гещалт може да разрешава проблемите си. Но като едно цяло?

Той не може да има морални норми, защото е сам.

Тогава етика. „Норми на индивида за оцеляване на обществото.“ Той няма общество; и все пак има. Няма вид; той е единствен от вида си.

Може ли, трябва ли да избере такива норми, които да служат на цялото човечество?

При тази мисъл внезапно го осени едно прозрение, което нямаше нищо общо с проблема, стоящ сега пред него, но то смъкна от плещите му бремето на враждебност, прогони сляпата лудост и изведнъж Хип Бароус се почувствува лек и самоуверен. Прозрението беше следното: