Омир - Илиада

Преди Омир обаче е съществувала народната поезия. Съществували са и поети. В легенди и литературни произведения са запазени спомени за тях. На първо място нека споменем тракийския певец и поет Орфей, който бил толкова сладкодумен и сладкогласен, че уж умирявал зверове и животни, пленявал одушевени и неодушевени предмети. Римският поет Овидий (умрял 17 г. от н. е. в Кюстенджа) пише за него:

Има запазен спомен и за поета-певец Арион от Коринт, когото делфин, пленен от неговата песен, спасил от явна смърт в морето. Сам Омир споменава в своите поеми за поети. Такъв е тракиецът Тамир. На него завидели дори музите и му отнели зрението.

В двореца на Одисей на остров Итака живее певецът-поет Фемий, който неохотно весели кандидатите за ръката на Одисеевата съпруга Пенелопа. Певец-поет, на име Демодок, има и в двореца на цар Алкиной на митичния остров Феакия.

Певец и поет в онова далечно време обикновено е едно и също лице. Певците, които сами са съчинявали своите песни, се наричат аеди. Те са съчинявали песни за богове и герои, за важни събития от живота на човека: раждане и възмъжаване, женитба и смърт, празници и погребения. Понякога аедите обединявали отделни песни в едно и така се получавали по-големи творения. Наред с аедите съществували и изпълнители на песни. Те се наричали рапсоди и били изкусни артисти-декламатори. Някои от тях обаче също са свързвали отделни песни в едно цяло и оттам името им, което значи „съшиватели на песни“. Те плачели с глас при тъжни декламации, „косите им настръхвали“ при страшни събития, та слушателите проливали сълзи заедно с тях. Благодарение на рапсодите, които знаели наизуст поемите на Омир, станало лесно тяхното записване по времето на Пизистрат.

Името „Илиада“ иде от Илион, старото име на гр. Троя в Северозападна Мала Азия, на около седем километра от Дарданелите. Следователно „Илиада“ ще рече поема за Илион (Троя). Тя е написана върху сюжет от митологията или по-специално от тъй наречения Троянски цикъл от сказания, който е дал сюжет на много литературни произведения. В поемата се описват събитията, станали през последните петдесет и един дена от десетгодишната Троянска война. Написана е в хекзаметри. Хекзаметърът е стих от шест дактила (–##]. Той е взет от народната песен, но е усъвършенствуван от поета в „Илиада“ и достигнал такъв строеж, който е станал образец за всички героични поеми в гръцката и римската поезия. Стихосложението е изградено върху редуването на дълги и кратки срички. Тъй като една дълга сричка се изговаря за две единици време и е равна на две кратки срички, то в хекзаметъра волно могат да се заменят дактилните стъпки със спондеични (..##=–.).

Тия две стъпки имат по четири единици време при изговор. Следователно хекзаметърът в древногръцката поезия може да има 12, 13, 14, 15, 16 или 17 срички, в зависимост от това колко дактила са заменени със спондеи. При четене обаче всички хекзаметри имат по 17 единици време (последната стъпка е винаги двусрична — състои се от хорей или спондей, но се изговаря за три единици време). Затова хекзаметърът има на български 17 срички.

Хекзаметърът е дълъг стих. При неговото четене или рецитиране се налага известно спиране. Тази кратка почивка се нарича цезура и значи буквално сечене, понеже най-често сече една стъпка. Традиционно е прието да се нарича мъжка цезурата, когато е след дълга сричка, а след кратка — женска. Първата сричка на всяка стъпка в хекзаметъра е винаги дълга и се изговаря с известно повишаване на гласа. Това повишаване на гласа се нарича иктус. Останалата сричка или останалите две срички на стъпките се изговарят малко по-ниско от първата. Това понижено изговаряне носи името тезис. Четенето на стиховете, като се спазва иктусът, тезисът и цезурата, се нарича скандиране. Стиховете на „Илиада“ винаги се скандират.

В оригинала най-често се среща цезура в третата стъпка, като мъжките цезури имат малък превес над женските. В нашия превод обаче женските цезури са повече, понеже в българския език има сравнително по-малко думи с ударение на последната сричка.