Джери Олшън: Защото е там

Инженерният екип включваше един конструктор на компютърен хардуер, един моряк от ранния двадесети век, един римлянин, строител на водопроводи и един нисък мъж с издуто чело и надвиснали вежди, който претендираше, че е изобретил колелото.

— Това е точно като двигателите с нафта, които използвахме в моторните превозни средства някога на Земята — му каза морякът. — Те също бяха двигатели със затворен цикъл на действие. Хубавото на това, че се използва рибно масло е, че маслото ще слепи и запази дървените части и ще осигури смазване. Ще можеш да обиколиш света преди двигателят да се износи.

— Ако можем да носим достатъчно гориво може би — призна Пиъри. — Но не можем, а освен това не искам никакъв открит пламък близо до целия този водород.

— Кой казва нещо за пламъци? — каза инженерът. — Цялото това нещо ще бъде със слънчево захранване.

Те продължаваха да показват на скептично настроения Пиъри как балонът пълен с газ може да се направи почти прозрачен като се накисне в мазнина и как вътре може да се разстеле една отражателна повърхност, която да фокусира слънчевата светлина в един тръбопроводен бойлер, закрепен за дългата ос на балона. Отражателното покритие може да се направлява магнитно отвън, като за тази цел могат да се използват супер мощните магнитни захващачи, останали от обвивката на граалите, което позволяваше да се върви по пътя на слънцето, докато то описваше дъга в небето през деня и да се поправят промените на ъгъла, дължащи се на географска ширина. Системата ще бъде само с няколко конски сили, недостатъчно за да се движи срещу вятъра, но достатъчни да помогнат на дирижабъла да хване удобни въздушни течения и да си спести стотици часове, носейки се в грешна посока.

Престоят горе в продължение на седмиците, през които щеше да трае пътуването до полюса, изискваше внимателно съхранение на запаса им от водород. Газът щеше да се получава чрез електролиза с помощта на електрическото изпразване от грааловите камъни, които да разлагат водата на водород и кислород. Веднъж тръгнали, те щяха да регулират способността си за задържане във въздуха чрез изпускане на водород или като изхвърляха когато потрябваше тежести.

Когато им свършеха тежестите, щеше да има само една посока — надолу. А шансът да намерят друго място на брега на Реката, където да се приземят и да се презаредят без да бъдат убити или поробени, не беше голям, така че отначало те планираха корабът да бъде тежък, като бавно щеше да се олекотява докато се приближава към полюса. Това беше същата основна стратегия, която бяха използвали при кучешките си експедиции на Земята, те бяха тръгнали с дузина мъже и стотици кучета, дърпайки тежко натоварените шейни и докато трупаха запасите си и ги складираха за пътя на връщане, те бяха изпращали няколко мъже и кучета обратно всеки път, докато остана само една леко натоварена, бърза група с една-единствена шейна, която направи последния спринт към полюса. Този път нямаше да има складиране на запаси за обратното пътуване, но дори и така след като пресметнаха скоростта на консумация в най-лошия случай и стойността на екипировката, от която биха имали нужда, те разбраха, че ще могат да вземат със себе си трети човек. Греса бързо сграбчи тази възможност като изтъкна, че бе прекарала целия си живот на Земята на студено без някаква специална екипировка.

Пиъри беше доволен да бъде заедно с нея, и ако Амундсен не беше толкова ентусиазиран, поне нямаше нищо против.

Най-накрая дойде денят, когато всичко беше готово за полета. Припасите бяха натоварени, балонът с газ бе опънат от въжетата и хора, отдалечени на мили наоколо, се бяха събрали да видят как ще полетят изследователите. Те произнесоха малка прощална реч от отворената врата и призори на откритата гондола и после сред ликуващи викове и ръкопляскания прерязаха задържащите въжета и полетяха бавно в небето.

Вече бяха правили дузина пъти тренировъчни полети. Единствената разлика днес бе тълпата долу, която бавно се изгуби от погледа. Планините, разделящи извивките на Реката също се плъзнаха надолу, докато дирижабълът се задържа на ниво около километър по-високо от върховете. Въздухът бе студен на тази височина и беше тихо с изключение на слабото скърцане на въжето, докато гондолата се полюшваше под продълговатия балон.

След като се задържаха на едно равнище, те се задържаха по посока на вятъра с помощта на контролните въжета, завързани за върха и отстрани на балона, въжета, към които бяха прикрепени магнити, които привличаха отражателната повърхност вътре така, че да фокусира слънчевите лъчи в бойлера, закрепен на оста. Няколко минути по-късно двигателят на гърба на гондолата започна да работи тихо: паф… паф… паф… Витлото с дълги, насмолени перки бавно набра скорост, докато системата загряваше, а после установи една постоянна ниска скорост.