Джордж Оруел - 1984

Всичко чезнеше в мъгла. Миналото бе изличено, изличаването бе забравено, лъжата бе станала истина. Само веднъж в живота си бе притежавал — след събитието: това бе важното — конкретна, неопровержима улика за извършена фалшификация. Държа я между пръстите си не повече от трийсет секунди. Трябва да беше през 1973 година — във всеки случай беше, след като се разделиха с Катрин. Но въпросното събитие бе станало седем или осем години преди това.

Историята водеше началото си от средата на шейсетте години, периода на големите чистки, когато веднъж завинаги бяха унищожени първите ръководители на революцията. До 1970 година от тях не беше останал нито един, освен, разбира се, Големия брат. Всички други бяха разобличени като предатели и контрареволюционери. Голдщайн беше избягал и се беше скрил бог знае къде; от останалите някои просто бяха изчезнали, а повечето бяха екзекутирани след грандиозни публични процеси, на които признаха престъпленията си. Сред последните оцелели имаше трима, които се казваха Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд. Тримата бяха арестувани някъде около 1965 година. И както често се случва, изчезнаха за година или повече, така че никой не знаеше живи ли са или не, докато един ден не бяха изкарани да се саморазобличават по обичайния начин. Признаха, че са шпиони в полза на врага (по това време врагът беше пак Евразия), че са присвоявали обществени средства, че са убивали видни партийни членове, че са заговорничили срещу ръководството на Големия брат още много преди революцията, че със саботажи са причинили смъртта на стотици хиляди хора. След като си признаха всичко, те бяха помилвани и назначени на длъжности — по същество синекурни, но звучащи внушително. И тримата писаха дълги унизителни статии в „Таймс“, в които анализираха причините за своята измяна и обещаваха да се поправят.

Известно време след освобождаването им Уинстън ги видя с очите си в кафене „Под кестена“. Спомни си страхопочтителното очарование, с което ги наблюдаваше с крайчеца на окото си. Бяха много по-стари от него, реликви от един древен свят, едва ли не последните велики личности от героичната младост на партията. Славата на нелегалната борба и на гражданската война все още слабо ги озаряваше. Въпреки че по онова време фактите и датите вече бяха загубили своята конкретност, струваше му се, че е чувал имената им много преди името на Големия брат. Но сега те бяха извън закона, врагове, парии, обречени с абсолютна сигурност на смърт до година-две. Веднъж попаднал в ръцете на Полицията на мисълта, никой не избягваше тази участ. Те бяха покойници, които просто чакаха да бъдат изпратени отново в гроба.

По съседните маси не седеше никой. Беше неблагоразумие да те виждат край такива хора. Те седят мълчаливо пред чаши с джин с чеснови скилидки — специалитета на кафенето. От тримата най-голямо впечатление на Уинстън направи с вида си Ръдърфорд. Някога Ръдърфорд бил известен карикатурист, чиито безмилостни карикатури допринесли за разпалването на общественото мнение преди и по време на революцията. Дори сега, не много често, негови карикатури се появяваха в „Таймс“. Те бяха бледо подобие на ранния му стил, странно безжизнени и неубедителни. Неизменно предъвкваше стари теми — бордеи, гладуващи деца, улични сражения, капиталисти с цилиндри (дори на барикадите капиталистите не захвърляха цилиндрите си): едно безкрайно, безнадеждно усилие да се върне в миналото. Той беше исполин с грива от мазна посивяла коса, лицето му беше безформено и сбръчкано, с дебели негърски устни. Навремето трябва да е бил изключително силен, сега огромното му тяло беше отпуснато, прегърбено, натежало, разкривено. Сякаш пред очите ти се разпадаше на съставните си части, като срутваща се скала.

В петнайсет часа нямаше посетители. Сега Уинстън не можеше да си спомни как бе попаднал по това време в кафенето. То беше полупразно. От телекраните се процеждаше креслива музика. Тримата седяха в своя ъгъл почти неподвижни и напълно безмълвни. Без да му се напомня, сервитьорът носеше все нови чаши с джин. На масата до тях имаше шах с подредени фигури, но никой не играеше. После, за не повече от половин минута, нещо стана с телекраните. Мелодията, която идваше от тях, се промени, промени се и настроението на музиката. В нея изведнъж се промъкна нещо, което трудно се поддаваше на описание — непривична, дрезгава, стържеща, присмехулна нотка — за себе си Уинстън я определи като жълта нотка. И после глас от телекрана запя: