Джордж Оруел - 1984

На кестена под кичестите клони

предадох тебе аз, предаде мене ти,

там те лежат, а тук лежиме аз и ти,

на кестена под кичестите клони.

Тримата мъже не помръднаха. Но когато отново погледна съсипаното лице на Ръдърфорд, Уинстън видя, че очите му са пълни със сълзи. Вътрешно изтръпна, без да знае от какво точно — едва тогава забеляза, че носовете и на Ааронсон, и на Ръдърфорд са счупени.

Скоро тримата бяха арестувани отново. Оказа се, че от момента на освобождаването им се били заплели в нови заговори. На втория процес отново признаха всичките си стари престъпления и цяла серия нови. Екзекутираха ги, а съдбата им бе описана в учебниците по история на партията като предупреждение за идните поколения. Пет години по-късно, през 1973-а, Уинстън разгръщаше купчинка документи, които току-що бяха паднали от пневматичната тръба на бюрото му, когато се натъкна на листче хартия, очевидно пъхнато помежду им, а после забравено. Още щом го разгърна, осъзна значението му. Беше половин страница, откъсната от брой на „Таймс“ отпреди десетина години — горната половина от страницата с датата — и на нея фотография на делегати на някакъв партиен форум в Ню Йорк. На видно място в средата на групата бяха Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд. За грешка и дума не можеше да става, пък и имената им бяха изписани отдолу.

Работата беше там, че и на двата процеса тримата бяха признали, че на същата дата са били на евразийска земя. От тайно летище в Канада излетели за среща някъде в Сибир и там разговаряли с членове на генералния щаб на Евразия, като им предали важни военни тайни. Датата се беше врязала в паметта на Уинстън, защото беше денят на лятното слънцестояние, но това беше документирано и на много други места. Имаше само едно възможно заключение: самопризнанията бяха лъжливи.

Разбира се, това не беше никакво откритие. Още тогава Уинстън не се заблуждаваше, че хората, пометени от чистките, действително са извършили престъпленията, в които ги обвиняват. Но това беше конкретно доказателство, това беше къс от заличеното минало, като кост на изкопаемо, попаднала в друг пласт и разрушила цяла геологическа теория. Стигаше, за да се взриви партията, само да можеше по някакъв начин да се публикува и да се обясни значението му.

През цялото това време нито за миг не спря да работи. Още щом видя снимката и разбра какво представлява, той я закри под друг лист хартия. Добре че, когато разгърна документите, тя беше обърната наопаки към телекрана.

Взе на коляно тефтера и дръпна стола си колкото се може по-далеч от телекрана. Не беше трудно да запази безизразно лицето си, дори дишането можеше да се контролира без усилие: но не можеше да контролира биенето на сърцето си, а телекранът беше достатъчно чувствителен, за да го улови. Прецени, че десет минути са достатъчни, като през цялото време го измъчваше страхът да не би някоя непредвидена случайност — например внезапно течение, което да разпилее книжата по бюрото му да го издаде. После, без да я открива, пусна снимката в дупката на паметта заедно с няколко други ненужни листа. Навярно за минута-две се е превърнала в пепел.

Това беше преди десет-единайсет години. Днес сигурно би запазил снимката. Любопитно беше как фактът, че я е държал между пръстите си, му се струваше важен дори сега, когато самата снимка, както и събитието, което отразяваше, бяха само спомен. Дали контролът на партията над миналото не отслабваше, почуди се той, само защото свидетелство, което вече не съществуваше, някога бе съществувало?

Но днес, дори да предположим, че по някакъв начин снимката може да бъде възстановена от пепелта, тя няма да бъде свидетелство. Още когато бе попаднала при него, Океания вече не воюваше с Евразия, което означаваше, че тримата покойници са предали страната си на агенти на Изтазия. А оттогава бяха станали и други основни промени — две или три, вече не помнеше колко. Много вероятно признанията да са били многократно пренаписвани, докато истинските факти и дати са загубили напълно смисъла си. Миналото не само се променяше, то се променяше постоянно. За него най-непоносимо бе съзнанието, че така и не проумя ясно защо беше извършена тази невероятна измама. Непосредствените преимущества от фалшифицирането на миналото бяха очевидни, но основната причина оставаше неизяснена. Взе отново писалката си и написа:

Разбирам КАК; и не разбирам ЗАЩО.

Почуди се, както и друг път се бе чудил, дали е с всичкия си. Навярно да си луд означава да си в малцинство от един човек. Някога признак на лудост е било да вярваш, че земята се върти около слънцето; днес — да вярваш, че миналото е непроменимо. Може би единствен той вярваше в това, а щом като беше единствен, значи беше луд. Но не мисълта, че е луд, го тревожеше; най-страшното беше, че може би не бе прав.