Джордж Оруел - 1984

Уинстън се наведе и предпазливо почеса варикозната си язва. Отново го бе засърбяла. Проблемът бе, че неизбежно се сблъскваше с невъзможността да разбере какъв е бил животът преди революцията. Извади от чекмеджето учебника по история, който беше взел от мисис Парсънс, и започна да преписва в дневника си:

В миналото (пишеше в учебника), преди славната революция, Лондон не е бил красивият град, който знаем днес. Бил е мрачно, мръсно и бедно селище, където почти никой не си дояждал, а стотици, хиляди бедни хора нямали обувки на краката си, нито дори покрив над главите си. Деца, не по-големи от вас, били принудени да работят по дванайсет часа на ден за жестоките господари, които ги биели с камшици, ако не работят достатъчно бързо, и ги хранели само със сух хляб и вода. Сред цялата тази ужасна беднотия имало само няколко големи красиви къщи, където живеели богаташите, които имали дори по трийсет слуги да се грижат за тях. Тези богаташи се наричали капиталисти. Това били дебели, грозни мъже с коварни лица, като на картината на другата страница. Виждате, че е облечен в дълго черно палто, наречено редингот, със странна лъскава шапка във формата на кюнец — цилиндър, както се е казвал. Това е била униформата на капиталистите и на никой друг не било разрешено да я носи. На капиталистите принадлежал целият свят, всички останали били техни роби. Капиталистите притежавали всичката земя, всички къщи, всички фабрики и всичките пари. Ако някой не им се подчинявал, го хвърляли в затвора или го лишавали от работа и го оставяли да умре от глад. Когато се обръщали към капиталистите, обикновените хора трябвало да угодничат и да им се кланят, да свалят шапка и да казват „сър“. Най-главният от всички капиталисти се наричал крал и…

Останалото му беше известно. Изреждаха се епископите с ленените ръкави, съдиите с хермелиновите тоги, позорният стълб, ценните книжа, каторгата, камшикът от девет върви, банкета на кмета 2 2 Ежегоден тържествен обяд в кметството след избирането на новия кмет на лондонското Сити, на който по традиция министър-председателят произнася реч — бел.пр. , обичаят да се целува обувката на папата. Имаше и още нещо, наречено jus primae noctis, но то едва ли бе споменато в учебника за деца. Това беше законът, съгласно който капиталистът имал право да спи с всяка работничка от фабриката си.

Как да се отсее лъжата от истината? Може и да беше вярно, че сега обикновеният човек е по-добре материално, отколкото преди революцията. Единственото свидетелство за обратното бе немият протест в костите, инстинктивното усещане, че условията, в които живееш, са непоносими и някога трябва да са били по-добри. Хрумна му, че най-характерното за съвременния живот са не неговата жестокост и несигурност, а просто безперспективността, мизерията и безразличието. Достатъчно бе да се огледаш, за да видиш, че животът не наподобява ни най-малко не само лъжите, които се леят от телекраните, но дори и издигнатите от партията идеали. И партийните членове през повечето време водеха безличен, аполитичен живот — бъхтеха се над отегчителна работа, блъскаха се за място в метрото, кърпеха износени чорапи, просеха таблетки захарин, пестяха фасове. Идеалът, издигнат от партията, беше нещо огромно, страховито, бляскаво — свят от стомана и бетон, от чудовищни машини и страшни оръжия, нация от воини и фанатици, които маршируват в пълно единство, мислят едни и същи мисли и крещят едни и същи лозунги, които безспирно работят, воюват, побеждават, преследват — триста милиона души, всичките с едно и също лице. Действителността бяха западащите градове, където недохранените хора се тътрят нагоре-надолу със скъсаните си обувки из потегнати къщи от деветнайсети век, от които неизменно се носи вонята на зеле и тоалетна. Струваше му се, че вижда Лондон като на картина — огромен и порутен град от милион боклукчийски кофи и някъде в него мисис Парсънс, жена със сбръчкано лице и рядка коса, която безпомощно бърника в запушената отточна тръба.

Наведе се и отново почеса глезена си. Телекраните денонощно набиват в ушите ти статистически данни, според които хората днес имат повече храна, повече дрехи, по-хубави къщи, по-добри развлечения, те живеят по-дълго, работят по-малко, те са по-едри, по-здрави, по-силни, по-щастливи, по-интелигентни, по-образовани от хората преди петдесет години. И нито дума не може да бъде нито доказана, нито опровергана. Партията твърди например, че днес четирийсет на сто от възрастните проли са грамотни: преди революцията, поне така се говореше, грамотни били само петнайсет на сто. Партията твърди, че детската смъртност сега е само сто и шестдесет на хиляда, докато преди революцията била триста — и така нататък. Всичко това беше като единично уравнение с две неизвестни. Не беше изключено буквално всяка дума в учебниците по история, дори наглед неоспоримите неща, да е чиста измислица. Откъде можеше да знае дали изобщо някога е имало закон като jus primae noctis, същество като капиталиста или облекло като цилиндъра?