Джордж Оруел - 1984

Той написа бързо с разкривен почерк:

Когато я видях на светло, беше истинска старица, поне петдесет годишна. Но все едно, направих го.

Отново притисна клепачите си с пръсти. Накрая го беше написал, но това с нищо не промени нещата. Терапията се оказа безуспешна. Изпитваше все същото силно желание да крещи мръсни думи колкото му глас държи.

Ако има някаква надежда — написа Уинстън, — тя е в пролите.

Ако имаше надежда, тя сигурно беше в пролите, защото само сред тях, само сред техните гъмжащи, презрени маси, представляващи осемдесет и пет на сто от населението на Океания, можеше да се роди силата, която да унищожи партията. Партията не можеше да бъде свалена отвътре. Нейните врагове, ако имаше такива, нямаше как да се обединят, нито дори да се намерят. И да съществуваше легендарното Братство — макар че вероятността бе минимална, — немислимо бе неговите членове да могат да се съберат, освен по двама или по трима. Бунт беше да размениш поглед, да промениш тона на гласа си и най-много да прошепнеш някоя дума. Но пролите, ако само можеха някак да осъзнаят собствената си сила, нямаше да имат нужда да се крият. Те трябваше само да се изправят и да се отърсят, както кон се отърсва от мухи. Ако искаха, можеха още утре да разгромят партията. Нима рано или късно няма да се сетят за това? И все пак!…

Спомни си как веднъж, докато вървеше из една многолюдна улица, страховит рев на стотици гласове — женски гласове — гръмна от една пресечка малко по-напред. Бе силен, чудовищен вик на ярост и отчаяние, едно дълбоко, мощно „Ооооооо!“, което отекна като тътен на камбана. Сърцето му подскочи. Започна се! — каза си тогава. Бунт! Най-сетне пролите разкъсват оковите! Когато стигна на мястото, видя тълпа от двеста-триста жени с трагични изражения, които се блъскаха около сергиите на открития пазар, сякаш обречени пътници на потъващ кораб. Точно в този момент обаче общото отчаяние преля в множество дребни свади. Оказа се, че на една от сергиите продавали тенекиени тигани. Бяха грозни и чупливи, но готварски съдове трудно се намираха. После стоката неочаквано свършила. Блъскани и бити, жените, които бяха успели да си ги купят, сега се опитваха да се измъкнат с тиганите си, докато десетки други вдигаха врява и обвиняваха продавача, че ги давал с връзки и че е скрил останалите тигани. Изведнъж отново се разкрещяха. Две подпухнали жени, едната с паднала върху лицето коса, се бяха вкопчили в един тиган и се опитваха да го издърпат всяка към себе си. И двете теглеха, после дръжката се счупи. Уинстън ги наблюдаваше с отвращение. А само за миг каква почти потресаваща сила бе прозвучала в онзи вик на някакви си сто-двеста гърла! Защо те никога не крещяха така за нещо действително важно? Написа:

Те няма да въстанат, докато не се осъзнаят, а не могат да се осъзнаят, преди да въстанат.

Все едно че съм го преписал от някой учебник на партията — каза си той. Партията, естествено, твърдеше, че е освободила от робство всички проли. Преди революцията те били жестоко експлоатирани от капиталистите, умирали от глад и от побоища, жените били принудени да работят във въгледобивните мини (в интерес на истината, жените и сега работеха там), шестгодишни деца били продавани да работят във фабриките. Същевременно, в съответствие с принципите на двумисълта, партията учеше, че пролите по природа са непълноценни същества и трябва да бъдат държани като животните в подчинение с помощта на няколко прости правила. Всъщност за пролите се знаеше твърде малко. Не се налагаше да се знае много. Докато продължаваха да се трудят и плодят, другите им занимания не бяха от значение. Оставени на себе си като пуснатия на свобода добитък в равнините на Аржентина, те се бяха върнали към предишния си начин на живот, който, изглежда, им беше присъщ — една първична форма на съществуване. Раждаха се, израстваха в калта, двайсетгодишни тръгваха на работа, преминаваха през кратък период на разцвет на красота и сладострастие, женеха се на двайсет години, на трийсет влизаха в средната си възраст, умираха в повечето случаи на шейсет. Тежката физическа работа, грижата за дом и деца, дребнавите свади със съседите, киното, футболът, бирата и преди всичко комарът изчерпваха интересите им. Не беше трудно да ги държиш под контрол. Сред тях винаги сновяха неколцина агенти на Полицията на мисълта, пускаха неверни слухове и набелязваха за унищожение малкото индивиди, които преценяваха като потенциално опасни; не се опитваха обаче да им втълпят идеологията на партията. Не беше желателно пролите да проявяват силни политически пристрастия. От тях изискваха само примитивен патриотизъм, на който да могат да разчитат при нужда, за да ги накарат да приемат по-дълги работни дни или по-малки дажби. И даже когато недоволстваха, както се случваше понякога, недоволството им не водеше до никъде, тъй като без обединяваща идея те можеха да го насочат само срещу дребни, конкретни несправедливости. Големите злини убягваха от вниманието им. Повечето проли дори нямаха телекрани в домовете си. Дори гражданската полиция рядко им се бъркаше. Престъпността в Лондон беше висока, цял един свят на крадци, мошеници, проститутки, търговци на наркотици и всякакви гангстери; но на всичко това не се придаваше значение, тъй като ставаше сред пролите. По всички въпроси на морала им се разрешаваше да следват първичните си инстинкти. Не им налагаха сексуалното пуританство на партията. Промискуитетът оставаше ненаказан, разводите бяха разрешени. Впрочем биха им разрешили дори религиозни служби, стига пролите да бяха показали по някакъв начин, че се нуждаят от тях, или ги искат. Те бяха извън подозрение. Както гласеше партийният лозунг: „Пролите и животните са свободни.“