Джордж Оруел - 1984

Отново си помисли за Катрин. Бяха минали девет, десет — близо единайсет години, откак се разделиха. Странно колко рядко се сещаше за нея. С дни можеше да не си спомни, че някога е бил женен. Заедно бяха живели само около година и половина. Партията забраняваше разводите, но насърчаваше раздялата на бездетните семейства.

Катрин беше висока и руса, много стройна, с грациозни движения. Лицето й беше дръзко, с орлов профил, лице, което човек можеше да нарече благородно, докато не разбере, че зад него няма абсолютно нищо. В самото начало на семейния им живот установи — впрочем може би само защото я опозна по-добре, отколкото познаваше другите, — че не е срещал по-глупаво, по-вулгарно и празноглаво същество от нея. Съзнанието й беше пълно с лозунги и нямаше глупост, която да не е готова да попие, щом идваше от партията. И въпреки това той беше в състояние да понесе съвместния им живот, ако не беше едно-единствено нещо — сексът.

Достатъчно бе да я докосне, и тя някак трепваше и се вцепеняваше. Прегърнеше ли я, струваше му се, че прегръща движеща се дървена кукла. Странно, но дори когато тя го притискаше към себе си, той имаше чувството, че същевременно го отблъсква с всичка сила. Това впечатление се създаваше от вцепенените й мускули. Тя лежеше със затворени очи, като нито се съпротивляваше, нито участваше, а понасяше. Беше изключително неловко и в крайна сметка ужасно. Но дори и това не би му попречило да издържи съвместния живот, ако се бяха споразумели да останат без деца. Любопитното беше обаче, че именно Катрин не беше съгласна. Длъжни сме, казваше тя, ако можем, да родим дете. Така че, когато беше възможно, упражнението се изпълняваше съвсем редовно, веднъж в седмицата. Сутрин тя даже му напомняше за него като за нещо, което трябва да се свърши вечерта и не бива да се забравя. Наричаше го по два начина. Единият беше „правене на бебе“, а другият — „нашият дълг към партията“ (да, тя наистина се изразяваше точно така). Съвсем скоро той започна да изпитва истински ужас при наближаването на определения ден. За късмет, дете не се роди и накрая тя се съгласи да изостави опитите, а скоро след това се разделиха.

Уинстън недоловимо въздъхна. Взе отново писалката и написа:

Тя се хвърли на леглото и веднага, без никакво встъпление, по най-долния и вулгарен начин, който човек може да си представи, вдигна полата си. Аз…

Видя се как стои там, в слабата светлина на лампата, с мириса на дървеници и евтин парфюм в ноздрите, а в сърцето с чувство на поражение и отвращение, което даже в този миг си оставаше примесено с мисълта за бялото тяло на Катрин, смразено завинаги от хипнотичната сила на партията. Защо все така трябваше да става? Защо не можеше да има собствена жена, вместо веднъж на няколко години да се задоволява с подобна животинска схватка? Но истинска любовна връзка беше почти немислима. Всички жени от партията си приличаха. Въздържанието бе толкова дълбоко вкоренено в тях, колкото и предаността към партията. Природното чувство бе задушавано с целенасочено възпитание от ранни години, с игри, студени бани и глупостите, с които им тъпчеха главите в училище, в организацията на Разузнавачите и в Младежкия съюз, с лекции, паради, песни, лозунги и маршове. Разумът му подсказваше, че сигурно има изключения, но сърцето му не го вярваше. Всички те бяха непоколебими, както изискваше от тях партията. Повече, отколкото да бъде обичан, той искаше да пробие тази стена от целомъдрие поне веднъж в живота си. Успешният полов акт беше бунт. Желанието беше престъпмисъл. Ако беше успял поне да пробуди Катрин, това би било нещо като прелъстяване, въпреки че му беше съпруга.

Но случилото се трябваше да бъде доразказано. Той изписа:

Запалих лампата. Когато я видях на светло…

В тъмнината слабата светлина на газената лампа му се стори много ярка. За първи път можа да разгледа жената. Тъкмо беше пристъпил към нея, и спря, изпълнен с похот и ужас. Много добре съзнаваше на каква опасност се бе изложил с идването си тук. Съвсем вероятно бе на излизане да го спипа патрулът: може би дори вече го чакаха пред вратата. А да си отиде, без да е направил онова, за което бе дошъл!…

Трябваше да го напише, трябваше да се изповяда. В светлината на лампата изведнъж беше видял, че жената е стара. Толкова дебел слой грим покриваше лицето й, че то сякаш щеше да се напука като картонена маска. В косите й имаше бели кичури: но най-зловеща бе устата — полуотворена черна кухина. Нямаше никакви зъби.