Джордж Оруел - 1984

Взе учебника по история за деца и погледна портрета на Големия брат, с който започваше книгата. Очите хипнотично се впиваха в неговите. Сякаш някаква огромна сила те притиска — нещо прониква в черепа ти, разрушава мозъка ти, кара те от страх да се откажеш от убежденията си, едва ли не да се отречеш от възприятията на сетивата си. Накрая партията ще обяви, че две и две правят пет, и ти ще трябва да го повярваш. Рано или късно тя неизбежно щеше да го направи: изискваше го логиката на позицията й. Философията й негласно отричаше не само правотата на опита, но самото съществуване на реалния свят. Здравият разум беше ерес на ересите. И ужасяващото беше не че ще те убият, защото не мислиш като всички, а че може би те са прави. В края на краищата откъде знаем, че две и две прави четири? Или, че съществува земното притегляне? Или, че миналото е непроменимо? Щом като и миналото, и реалният свят съществуват само в съзнанието, а самото съзнание подлежи на контрол — тогава какво?

Но не! Изведнъж, сякаш от само себе си, смелостта му се възроди. Без очевидна връзка в съзнанието му изплува лицето на О’Брайън. Дори с по-голяма сигурност отпреди сега той знаеше, че О’Брайън е на негова страна. Той пишеше дневника си за О’Брайън — О’Брайън: едно безкрайно писмо, което никой нямаше да прочете; то обаче беше адресирано до конкретен човек и това определяше тона му.

Партията учеше да се отричат възприятията на зрението и слуха. Това беше нейната окончателна и най-съществена повеля. Сърцето му се сви, като си помисли за огромната сила, изправена срещу него, за лекотата, с която всеки партиен интелигент би го опровергал в спор, за коварните аргументи, които той не би могъл да разбере, още по-малко да обори. И все пак той беше правият! Те не бяха прави, прав беше той. Очевидното, азбучното и вярното трябва да бъдат защитени. Баналното е вярно, не го забравяй! Материалният свят съществува, законите му са вечни. Камъните са твърди, водата е мокра, свободните тела падат към центъра на земята. С чувството, че говори на О’Брайън и същевременно формулира важна аксиома, той написа:

Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Някъде от дъното на входа в улицата нахлу аромат на печено кафе — истинско кафе, не кафе „Победа“. Уинстън неволно замря. Може би за секунда-две се върна в полузабравения свят на детството си. После се затръшна врата и ароматът секна внезапно, сякаш звук.

Беше извървял няколко километра по улиците и варикозната му язва пулсираше. За втори път през последните три седмици пропускаше вечер в Колективния център, а това беше безразсъдство, защото присъствията в центъра със сигурност се проверяваха. По принцип партийните членове нямаха свободно време и никога не оставаха сами освен в леглото. Смяташе се, че когато не работят, не се хранят или не спят, те трябва да участват в колективни мероприятия: винаги беше малко рисковано да се занимаваш с нещо, което предполага известно усамотение, дори да се разхождаш сам. В новговор за това имаше дума — самживот, и означаваше индивидуализъм или ексцентричност. Но тази вечер, когато излизаше от министерството, благоуханието на априлския въздух го помами. Не бе виждал небето толкова синьо тази година и изведнъж дългата шумна вечер в центъра, скучните уморителни игри, лекциите, проскърцващото, смазвано с джин другарство му се сториха непоносими. На спирката на автобуса импулсивно зави в обратна посока и заскита из лабиринта на Лондон, първо на юг, после на изток, след това на север; потъваше в непознати улици и нехаеше накъде го водят те.

Ако има някаква надежда — беше написал в дневника си, — тя е в пролите. Тези думи отново изплуваха в съзнанието му: израз на една мистична истина и един очевиден абсурд. Бе попаднал сред непознатите кални бордеи, на североизток от онова, което някога е било гара Сейнт Панкрас. Вървеше по павирана улица с малки двуетажни къщи, с очукани входни врати, от които се излизаше направо на улицата и които удивително напомняха миши дупки. Между паветата тук-там се виждаха локви мръсна вода. Тъмните входове и тесните пресечки от двете страни на улицата гъмжаха от изненадващо много хора — девойки в пълния си разцвет с предизвикателно начервени устни; задирящи девойките младежи; подпухнали, клатушкащи се жени, които показваха какви ще станат девойките след десетина години; прегърбени старци, тътрещи кривите си крака, и одърпани боси деца, които играеха в локвите, а после се разбягваха, дочули гневните викове на майките си. Може би една четвърт от прозорците към улицата бяха изпочупени и заковани. Повечето хора не обръщаха внимание на Уинстън, само неколцина го оглеждаха с предпазливо любопитство. Две огромни жени с почервенели ръце, скръстени отпред върху престилките, разговаряха пред един вход. Когато приближи, Уинстън долови откъслеци от разговора им.