Джордж Оруел - 1984

— Тъй, викам й, много добре, викам й. Но ако беше на моето място, и ти тъй щеше да сториш. Лесно е да се одумва, викам й, ама ела ти на моя хал.

— Тъй ами — каза другата. — Точно тъй.

Пронизителните гласове отведнъж млъкнаха. Жените го изгледаха враждебно, докато отминаваше. Всъщност това не беше истинска враждебност, само известна бдителност, моментално наежване, като при разминаване с непознато животно. В такава улица не се срещаха често сините комбинезони на партията. Не беше разумно да те виждат по такива места, освен ако нямаш определена цел. Налетиш ли на патрул, могат да те спрат. „Покажете си документите, другарю? Какво търсите тук? В колко часа излязохте от работа? По този път ли се прибирате обикновено?“ — и така нататък, и така нататък. Не че беше забранено да се прибираш по друг път: но беше достатъчно, за да привлечеш вниманието на Полицията на мисълта, ако научат.

Изведнъж по цялата улица настъпи суматоха. От всички страни се раздадоха предупредителни викове. Хората като зайци се стрелваха във входовете. От една врата малко пред Уинстън изскочи млада жена, грабна малко детенце, което си играеше в локвата, метна отгоре му престилката си и с един скок се прибра. В същия миг мъж с изпомачкан на хармоника черен костюм изникна от странична уличка и се затича срещу Уинстън, като развълнувано сочеше небето.

— Кораб! — крещеше той. — Пази се, началник! Точно отгоре! Лягай!

„Кораб“ беше думата, с която кой знае защо пролите наричаха ракетните бомби. Уинстън незабавно се хвърли по очи. Когато даваха такива предупреждения, пролите почти винаги се оказваха прави. Сякаш притежаваха инстинкт, който им подсказваше няколко секунди по-рано кога ще падне бомба, въпреки че бомбите уж бяха по-бързи от звука. Уинстън покри главата си с ръце. Разнесе се тътен, от който сякаш паважът се надигна; по гърба му се посипаха дребни предмети. Когато се изправи, видя, че е покрит с парчета стъкло от близкия прозорец.

Продължи да върви. Бомбата беше разрушила няколко къщи на двеста метра нагоре по улицата. От небето висеше черна завеса пушек, а под нея сред облак прах от мазилка около развалините вече се трупаше тълпа. На паважа пред него се издига купчина мазилка в в средата й някаква яркочервена ивица. Щом наближи, видя, че е откъсната в китката човешка ръка. Като се изключи кръвта на откъснатото място, ръката беше бяла като гипсова отливка.

Избута я в канавката и за да избегне тълпата, сви по уличката вдясно. След три-четири минути вече се бе измъкнал от квартала, където бе паднала бомбата, и животът по мръсните и пренаселени улици продължаваше да тече, сякаш нищо не се бе случило. Наближаваше двайсет часа и пивниците, посещавани от пролите (наричаха ги „кръчми“), бяха препълнени. От мръсните им люлеещи се врати, които постоянно се отваряха и затваряха, се разнасяше мирис на урина, стърготини и вкисната бира. В ъгъл, образуван от издадената напред фасада на къща, се бяха скупчили трима мъже и средният от тях държеше сгънат вестник, а другите двама надничаха през рамото му. Още преди да ги доближи достатъчно, за да разгледа израженията им, от позите им Уинстън разбра, че са погълнати от нещо. Навярно четяха много важна новина. Беше на няколко крачки, когато те се раздвижиха и между двама от мъжете избухна яростен спор. За миг сякаш бяха готови да се сбият.

— Чуй ме сега кво ти разправям! От четринайсе месеца не е печелил номер, дето свършва на седмица!

— Печелил е!

— Не, не е! В къщи ги имам сичките, записани от две години на хартия. Един не съм изтървал. И пак ти викам, номер на седмица не е…

— Печелила е седмица! Ей сега ще ти кажа как свършваше пустият му номер. На четири нула седем свършваше. Беше през февруари — втората седмица на февруари.

— Бабината ти, февруари! Сичко съм записал, черно на бяло. И викам, никакъв номер…

— Айде, стига! — каза третият мъж.

За лотарията се разправяха. Като отмина на трийсетина метра, Уинстън се обърна. Продължаваха да спорят с оживени, развълнувани лица. С внушителните си седмични награди лотарията беше единственото обществено събитие, към което пролите се отнасяха сериозно. Нищо чудно тя да бе основният, ако не и единственият смисъл в живота за милиони проли. Това беше тяхното удоволствие, безразсъдство, тяхното успокоително средство и интелектуален подтик. Ставаше ли дума за лотарията, дори полуграмотни хора проявяваха смайващи математически способности и феноменална памет. Цяла една мафия си изкарваше прехраната, като продаваше системи от числа, прогнози или просто амулети. Уинстън нямаше нищо общо с лотарията, която се организираше от Министерството на изобилието, но знаеше (всъщност всички в партията знаеха), че до голяма степен наградите са въображаеми. Изплащаха се само малки суми, а спечелилите големите награди бяха измислени лица. Това не беше трудно да се уреди при положение, че на практика между различните части на Океания не съществуваше никаква връзка.