Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

Тя затвори очи.

— Армънд…

— Да, малкото ми момиче — покровителствено отвърна той.

— Наранявал ли си някога човек?

Той се изправи.

— Аз? Кей, страхуваш ли се? — Той леко изпъчи гърди. — Страх те е от мен? Защо, аз няма да те нараня, скъпа.

— Не говоря за себе си — малко нетърпеливо каза тя. — Просто те попитах — наранявал ли си някога човек?

— Ама как, разбира се, че не. Имам предвид, не умишлено. Запомни — моята работа е да отстоявам справедливостта.

— Справедливост. — Това като че ли и звучеше добре. — Има два начина да нараняваш хората, Армънд — външно, където си личи, и вътрешно, където остава белег и раната гноясва.

— Не те разбирам — каза той. Наред с нарастващото му смущение се възвръщаше и надутият му стил на говорене. — Кого съм наранил?

— Кей Халоуел, — безпристрастно каза тя, — чрез натиска, който прилагаш върху нея. Не защото е непълнолетна — в това отношение ти си престъпник само на хартия, а в някои щати даже и това не би било достатъчно…

— Не, виж сега, млада госпожице…

— …А защото — спокойно продължи тя — ти систематично унищожаваш вярата, която тя има в човечеството. Ако съществува фундаментална справедливост, тогава ти си престъпник по нейните стандарти заради това, което си.

— Кей, какво ти става? За какво говориш? Няма да търпя това повече! — Той се облегна назад и скръсти ръце. Тя седеше и мълчеше.

— Знам — каза той, донякъде на себе си, — ти се шегуваш. Така ли е, скъпа?

Тя продължи със същия равен и безпристрастен тон:

— Ти си виновен за това, че нараняваш други хора по двата начина, които споменах. Физически, където е видимо, и психически. Ти ще бъдеш наказан и по двата начина, Ваша Справедливост Блует.

Ноздрите му издишаха съдържанието на дробовете му.

— Това е прекалено. Изобщо не съм те довел тук за такива дивотии. В края на краищата май трябва да ти напомня, че не съм човек, с когото можеш да си играеш. Хм. По въпроса за твоя имот…

— Не си играя, Армънд. — Тя се надвеси към него над ниската масичка. Той вдигна ръце.

— Какво искаш? — прошепна той, преди да успее да се спре.

— Твоята носна кърпичка.

— Моята н… какво?

Тя я измъкна от джобчето на гърдите му.

— Благодаря. — Докато говореше, тя я разгъна, съедини две ъгълчета и ги завърза. Пъхна в примката лявата си ръка и закрепи кърпичката под лакътя си. — Ще те накажа първо по начина, по който не личи — информира го тя, — като ти напомня така, както никога няма да можеш да забравиш, как веднъж ти нарани друг човек.

— Какви са тия глупости…

Тя протегна дясната си ръка зад гърба си и извади онова, което криеше — нова, остра, тежка брадва.

Армънд Блует се сви от страх, притискайки се назад във възглавниците на леглото.

— Кей, не! Не! — изхриптя той. Лицето му позеленя. — С пръст не съм те докоснал, Кей! Исках само да поговорим. Исках да помогна на теб и… и на брат ти. Остави това нещо долу, Кей! — Той целият се беше олигавил от страх. — Не можем ли да бъдем приятели, Кей? — изхленчи той.

— Стига! — изсъска тя. Издигна брадвата високо над главата си, постави лявата си ръка на масата и се наведе към него. Лицето и — щрихи, издълбани в мрамора на изваяния му овал — представляваше маска, изразяваща пълно презрение. — Казах ти, че има още време до физическото ти наказание. Мисли за него, докато очакваш този час.

Брадвата описа дъга и полетя надолу с цялата тежест на гъвкавото тяло, което я владееше. Армънд Блует изпищя — абсурден, дрезгав, немощен гласец. Той затвори очи. Брадвата се стовари върху грубата повърхност на масата за кафе. Армънд се сгърчи и отчаяно зарови с ръце възглавниците зад себе си, притисна се в стената и запълзя назад, докато накрая вече нямаше накъде. Той остана за момент в тази комична поза — застанал на четири крака на леглото, после се сви в ъгъла; от брадичката му капеха пот и слюнка. Той отвори очи.

Явно цялото граничещо с истерия движение му беше отнело само част от секундата, тъй като тя все още стоеше надведена над масата и ръката и все още стискаше дръжката на брадвата. Острието и се беше забило в масивното дърво, след като бе преминало през плътта и костите на ръката и.

Тя грабна бронзовия нож за отваряне на писма и го пъхна под носната кърпичка под лакътя си. Започна да я стяга и от бившите места на три отрязани пръста бликна артериална кръв. Лицето и беше бяло като платно под грима, ала не бе претърпяло никаква друга промяна — все още изразяваше същото надменно, неподправено презрение. Тя стоеше пред него, висока и гордо изправена, и докато стягаше кърпичката с дръжката на ножа за писма, за да направи превръзка, не отмести убийствения си поглед от него. Той сведе очи и тя изсъска: