Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

— С какво? С три долара пари за такси?

Той измъкна дълъг портфейл от вътрешния джоб на сакото си.

— Тук има триста. Достатъчно сте умна, за да се оправите с тях.

— Вие сте луд! Не ме познавате, нито аз вас. Освен това нямам нищо за продан.

Той ядосано махна с ръка.

— Кой е споменал такова нещо? Казах да вземете влак — който и да е влак. Никой няма да ви проследи.

— Вие наистина сте луд. Как мога да ви ги върна?

— Не се притеснявайте за това. Аз работя тук. Отбийте се някой път — през деня, когато ме няма, ако желаете — и ги оставете за мен.

— Какво, за бога, ви кара да правите това?

Глсът му беше много тих:

— Да кажем, че същото нещо ме кара да нося сурова риба на уличните котки. О, стига сте спорила. Имате нужда от изход и той е пред вас.

— Не мога да направя такова нещо!

— Имате ли добро въображение? От онзи вид, който го имат художниците?

— Аз… предполагам, че да.

— Тогава, простете ми, ама ви трябва един ритник в зъбите. Ако не направите каквото току-що ви казах, оная гадина ще… — и с няколко прости, сбити изречения той и обясни какво точно ще направи оная гадина. После, с едно единствено ловко движение той пусна банкнотите в чантата и и се върна на сцената.

Тя остана да седи, отвратена и шокирана, докато Блует се върна от мъжката тоалетна. Тя имаше необикновено живо образно въображение.

— Докато бях там — каза той, като се настани на стола си и махна на келнера да му донесе сметката, — знаеш ли какво правих?

Това, помисли си тя, е точно типа въпрос, от който се нуждая в момента. Гласът и прозвуча кристално чисто:

— Какво?

— Мислих си за онова местенце и колко чудесно би било, ако мога да се измъкна след тежък ден в съда и ти ме чакаш там. — Той глупаво се усмихна. — И никой никога няма да разбере.

Кей отправи към небето едно „господи-прости-ми, не-знам-какво-върша“ и отчетливо каза:

— Мисля, че това е прекрасна идея. Просто прекрасна.

— И ти няма да… какво?

За миг тя почти го съжали. Дотук кордите му бяха все отпуснати, кукичките — наточени, макарите — смазани, ръката му държеше въдиците в желязна хватка, а тя бе „пресушила“ реката вместо него. Беше му доставила цял кораб с риба. Беше се предала.

— Добре — започна той. — Добре, аз, хм. Хм-м-м! Келнер!

— Само че — дяволито каза тя, — не тази вечер, Аа-рмънд.

— Хайде, Кей. Само се качи да го видиш. Не е далече.

Тя мислено си плю на ръцете, пое дълбоко въздух и се хвърли с главата напред, като смътно се чудеше в кой точно миг беше решила да поеме по този невероятен път. Клепачите и мигнаха два нежни пъти и тя промълви:

— Аа-рмънд, аз не съм човек с опит като теб, а… — тя се подвоуми и сведе очи — …искам всичко да бъде съвършено. А тази вечер всичко ми дойде така неочаквано и аз нямах време да обмисля нещата, ужасно късно стана, и двамата сме уморени, а аз трябва утре да отида на работа, но другиден съм свободна, и освен това… — и тук тя надмина себе си. Тук, на място, тя сътвори най-многословното и колоритно изречение в целия си живот — Освен това — каза тя, като кокетно галеше ръцете си, — не съм готова.

Тя го погледна с крайчеца на окото си и видя как през ръбестото му лице едно след друго се смениха четири отделни изражения. В нея отново се прояви онова, което я правеше способна да се учудва — тя беше успяла да се сети само за три възможни реакции на такова изявление. В същия момент китаристът зад нея насред едно плавно глисандо (Б.пр.: Ефект на преливане на тоновете в музиката, който се получава, когато с голяма бързина се изсвирят поредица от съседни тонове, напр. при прекарване на пръст през всички бели клавиши на пиано.) (P.S. Гледайте концерт на Джери Ли Луис.) си прищипа кутрето под петата струна.

Преди Армънд Блует да успее да си поеме отново въздух, тя каза:

— Утре, Аа-рмънд. Само че… — тя се изчерви. Още като дете, когато четеше „Айвънхоу“ и „Ловецът на елени“, тя се упражняваше пред огледалото да се изчервява. Всякога безуспешно. И все пак сега успя. — Само че по-рано — довърши тя.

Рефлексът и на учудване се активира отново, този път с мисълта: защо никога не съм опитвала това преди?

— Утре вечер? Ще дойдеш ли? — попита той. — Наистина ли ще дойдеш?

— В колко часа, Аа-рмънд? — смирено каза тя.

— Ами, я да видим. Хмм. Ами… да речем, в единайсет?

— О, тогава тук ще бъде претъпкано. В десет, преди да свършат представленията.

— Знаех си, че си умна — с възхищение каза той.

Тя сграбчи удобния момент и го изцеди докрай: