Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

— Но не по-щастлив от мен — отвърна тя и това прозвуча доста искрено. Тя подаде само връхчето на един розов език; очите и искряха, а тя се смееше. На Блует му се зави свят. Той погледна надолу към ръцете и, които си играеха със закопчалката на една миниатюрна дамска чантичка.

— Струва ми се, че никога досега не съм обръщал внимание на ръцете ти — каза той.

— Моля те, направи го — засия тя. — Обожавам нещата, които казваш, Аа-рмънд. — И тя постави ръцете си в неговите. Бяха дълги, силни ръце с оформени длани и източени пръсти, а кожата им положително можеше да се нарече най-гладката кожа на земята.

Питиетата пристигнаха. Той неохотно я пусна и двамата се облегнаха назад, вперили очи един в друг. Тя каза:

— Доволен ли си, че изчакахме?

— О, да. Хм. Определено да. — Изведнъж чакането му се стори непоносимо. Той почти безразсъдно грабна чашата с питието си и я пресуши.

Китаристът сбърка една нота. Тя погледна обидено. Армънд каза:

— Тук май не е особено приятно тази вечер, нали?

Очите и заблестяха.

— Знаеш ли някое по-уютно място? — тихо попита тя.

Сърцето му подскочи и се блъсна в дъното на адамовата му ябълка.

— Определено да — успя да каже той.

Тя наведе глава с необикновено, овладяно покорство, което направо му причини болка. Той хвърли една банкнота на масата, наметна пелерината на раменете и и я изведе навън.

В таксито той и се нахвърли още преди колата да се отлепи от бордюра. Външно тя като че ли изобщо не се движеше, ала под пелерината тялото и се извиваше и му се изплъзваше — той се озова с плат вместо плът в ръцете, докато профилът на Кей леко се усмихваше и клатеше глава. Това беше мълчаливо, но категорично „не“. Похвала заслужаваше и ниският коефициент на триене на лъскавата коприна.

— Никога не съм знаел, че си такава — каза той.

— Каква?

— Снощи не се държеше по този начин — оплете се той.

— По кой начин, Аа-рмънд? — подразни го тя.

— Не беше толкова… имам предвид, че изобщо не изглеждаше така сигурна в себе си.

Тя го погледна.

— Не бях… готова.

— А, разбирам — излъга той.

След това разговорът замря, чак докато той плати на таксито при кръстовището близо до неговото скривалище. Той започваше да усеща, че положението е извън контрола му. Но така или иначе, ако тя водеше нещата, както досега, той беше повече от готов това да си остане така.

Като тръгнаха по мръсната тясна уличка, той каза:

— Не обръщай внимание на това, Кей. Горе е съвсем различно.

— Когато съм с теб, всичко е хубаво — каза тя и настъпи някакъв боклук. Той остана много доволен.

Те се качиха по стълбите и той отвори вратата с артистичен жест.

— Влез, красавице, в царството на мечтателите.

Тя влезе с танцова стъпка и започна да се възхищава на завесите, на лампите, на картините. Той затвори вратата и пусна резето, хвърли шапката си на леглото и дебнешком тръгна към нея. Точно щеше да я прегърне изотзад, когато тя подскочи настрани.

— Какво начало само! — извика тя. — Да си оставиш там шапката. Не знаеш ли, че да оставиш шапка върху легло носи нещастие?

— Днес е моят щастлив ден — обяви той.

— Също и моят — каза тя. — Така че хайде да не го разваляме. Да си представим, че винаги сме били тук, и ще останем тук завинаги.

Той се усмихна.

— Това ми харесва.

— Радвам се. По този начин — каза тя и, като го видя, че приближава, напусна ъгъла, където беше застанала, — няма защо да бързаме. Може ли да получа едно питие?

— Можеш да получиш и луната — пропя той и отвори вратата на кухничката. — Какво ти се пие?

— О, колко прекрасно. Остави на мен, остави на мен. Ти отиди в другата стая и седни, Господин Мъж. Това е женска работа. — Тя го избута навън и енергично се зае с коктейлите.

Армънд се изтегна на леглото, вдигна краката си на кленовата масичка за кафе и унесено се заслуша в звъна на чаши и звука от преливането на течности, които долитаха от съседната стая. Лениво се зачуди дали не би могъл да я накара всяка вечер да му носи чехлите.

Тя безшумно влезе в стаята, като крепеше с една ръка табличка с две уискита със сода. Коленичи и остави табличката на масата за кафе, после се отпусна в един фотьойл. През цялото време държеше едната си ръка зад гърба.

— Какво криеш? — попита той.

— Тайна.

— Ела тук при мен.

— Нека първо мъничко да поговорим. Моля те.

— Мъничко. — Той се захили. — Ти си виновна, Кей. Толкова си красива. Хм. Направо ме подлудяваш… разпалваш страстите ми. — Той започна да потрива ръце.